Бутна ме в старото кожено кресло край камината и небрежно ми тикна в ръцете уиски със сода. Не съм виждал всекидневната му незадимена. Таванът съвсем е почернял. Помещението не е голямо, и като изключим вратата, прозореца и празното място над камината, стените са заети от книжни лавици от пода почти до тавана. Полицата над камината е отрупана с всичко, което можеш да очакваш в подобен дом. Редица стари лули от изтравниче, мръсни до една, няколко сребърни гръцки монети, буркан за тютюн с герба на оксфордския колеж на Портиъс и малка керамична лампа, която ми е разказвал, че е изровил на някаква планина в Сицилия. Над камината висят фотографии на гръцки скулптури. В средата е окачена една голяма, на жена с криле, но без глава, в поза, сякаш се е затичала да хване автобуса. Помня колко шокирах бедния Портиъс, когато я видях за пръв път и с цялото си невежество го попитах защо не й сложат една глава.
Портиъс се зае да напълни лулата си от буркана на полицата.
— Онази невъзможна жена горе си е купила радиоприемник — започна. — Таях надеждата да доживея края на дните си без шум от подобни неща. Подозирам, че нищо не може да се направи. Случайно да си наясно как стои въпросът от юридическа гледна точка?
Казах му, че нищо не може да се направи. Доста ми допада оксфордският изговор на „невъзможна“ и ми е много смешно как през 1938-ма някой има нещо против радиоприемник в сградата. Портиъс се разхожда нагоре-надолу с привичната си замечтана походка, пъхнал ръце в джобовете на сакото и захапал лула, и почти веднага заговаря за някакъв закон срещу музикалните инструменти, приет в Атина по времето на Перикъл. Старият Портиъс винаги е така. Все говори за работи отпреди векове. Каквато и тема да подхванеш, накрая все се стига до статуи, поезия, гърците и римляните. Подхвърлиш нещо за презокеанския лайнер „Куин Мери“, и той заговаря за финикийските триери. Не е прочел и една съвременна книга, отказва дори да чуе заглавията им, не отваря вестник, с изключение на Таймс, и се гордее, че не е стъпвал в киносалон. Смята, че с изключение на неколцина поети като Кийтс и Уърдзуърт съвременният свят — а под „съвременен свят“ разбира последните две хилядолетия — изобщо не е трябвало да се случва.
Самият аз съм част от съвременния свят, но обичам да го слушам как говори. Обикаля между лавиците и вади ту една, ту друга книга, от време на време прочита нещо сред облачета дим от лулата, обикновено превеждайки в крачка от латински. Всичко е едно такова кротко, меко. Малко учителско, но все пак някак те утешава. Слушаш го и в този миг не си в света на трамваите, сметките за газ и застрахователните компании. Всичко е само храмове, маслинени горички, пауни и слонове, и някакви хора на арената с мрежи и тризъбци, крилати лъвове и евнуси, галери и катапулти, пълководци с медни доспехи, които погазват с жребците си щитовете на войните. Странно е, че изобщо се сдуши с тип като мен. Но едно от предимствата на това да си дебел е, че се вписваш в почти всяка компания. Освен това намираме допирна точка в мръсните вицове. Те са единственото модерно нещо, което признава, макар че — както не пропуска да ми припомни — те съвсем не са модерни. Много е прищипан, все ги разказва завоалирано. Понякога изважда някой римски поет и превежда някой циничен пасаж, оставяйки те сам да допълниш картината във въображението си, или пък пуска намеци за личния живот на римските императори и какво се е вършило в храмовете на Ащорет. Изглежда са били големи мръсници, тия гърци и римляни. Старият Портиъс има снимки на стенописи някъде в Италия, от които косата ти да настръхне.