Често се е случвало да ми писне от работа и семеен живот и като ида да си поговоря с Портиъс, ми се отразява много добре. Но тази вечер не беше така. Умът ми продължаваше да се върти около мислите, които ме занимаваха цял ден. Тъкмо както и с гост — лектора на Левия читателски клуб, не слушах точно какво казва, просто следях звука на гласа му. Само че докато онзи успя да ми влезе под кожата, Портиъс не можа. Гласът му беше твърде кротък, твърде оксфордски. Най-после го прекъснах по средата на изречението:
— Я ми кажи, Портиъс, какво мислиш за Хитлер?
Старият Портиъс се бе облакътил по обичайния си грациозен, дългучест начин на камината и бе подпрял крак на решетката. Така се изненада, че извади лулата от устата си.
— Хитлер ли? Онзи, германецът? Скъпи приятелю! Изобщо не мисля за него!
— Да, ама работата е там, че скоро ще ни накара хубавичко да се размислим за него, мамка му!
Старият Портиъс малко се дърпа от израза „мамка му“, който не обича, макар че, разбира се, част от позата му е да не се шокира от нищо. Закрачи нагоре-надолу, изпускайки облачета дим от лулата си.
— Не виждам причина да му обръщам внимание. Тези хора идват и си отиват. Те са ефимерни, напълно ефимерни. Не знам какво точно означава „ефимерни“, но държах за своето:
— Мисля, че грешиш. Старият Хитлер е друга работа. Както и Джоу Сталин. Те не са като ония едно време, дето са разпъвали хора и са рязали глави просто ей така, за развлечение. Той преследва нещо ново — нечувано и невиждано.
— Скъпи приятелю! Няма нищо ново под слънцето.
Разбира се, това е любимата пословица на стария Портиъс. Не ще и да чуе за съществуването на нищо ново. Разказваш му за нещо актуално, което се случва сега, а той веднага отвръща, че точно същото се е случило по времето на крал Не-знам-кой-си. Дори да заговориш за нещо като самолети, казва, че сигурно ги е имало още в Крит, Микена или все едно къде. Опитах се да му обясня какво изпитах по време на беседата на онзи дребосък и за онази нещо като визия за тежките времена, които предстоят, но той не щеше и да чуе. Просто повтаряше, че няма нищо ново под слънцето. Най-сетне измъкна от лавиците някаква книга и ми зачете за някакъв гръцки тиранин назад във вековете, който несъмнено ще да е бил брат — близнак на Хитлер.
Спорът продължи още известно време. Цял ден ми се бе искало да поговоря с някой за това. Чудна работа. Не съм глупак, но не съм и интелектуалец — Господ ми е свидетел, че обикновено не споделям много от интересите, които се предполага да има един труженик-на-ставка-седем-лири-седмично с две деца. И все пак имам достатъчно здрав разум да видя, че едновремешният живот, на който сме свикнали, се сече из корен. Усещам как се случва. Виждам предстоящата война и времената след това, опашките за храна и тайната полиция, и високоговорителите, които ти казват какво да мислиш. При това не съм изключение. Има милиони като мен. Обикновени хора, срещам ги навсякъде — хора, с които се запознавам случайно в кръчмата, шофьори на автобуси и пътуващи търговци на железария, и всички те имат чувството, че светът е кривнал в грешна посока. Чувстват, че почвата под краката им се пропуква и пропада. А ето ти тук един всезнайко, който цял живот е живял сред книги и така се просмукал с история, че вече струи от цялото му същество, и който дори не забелязва, че нещата се променят. Смята, че Хитлер няма значение. Отказва да повярва, че се готви нова война. Във всеки случай, понеже не се е бил в предишната, рядко се замисля за нея — смята, че е била жалка пародия в сравнение с обсадата на Троя. Не проумява защо човек трябва да се тревожи за лозунгите, високоговорителите и цветните ризи. „Кой интелигентен човек обръща внимание на подобни неща?“, все така казва. Хитлер и Сталин ще си идат, но нещо, което старият Портиъс нарича „вечните истини“, са непреходни. Това, разбира се, е просто убеждението, че всичко ще си продължава тъкмо както си го знаем, само че казано по-иначе. Сега и вовеки веков културни типове от Оксфорд ще се разхождат нагоре-надолу из кабинета си и ще пушат тютюн от буркан с герб. Няма никакъв смисъл да говоря с него. Дори у младежа със сламенорусата коса срещнах повече разбиране. Разговорът постепенно изви, както винаги, към поезията. Накрая старият Портиъс извади друга книга от лавиците и зачете „Ода на един славей“ на Кийтс (или чучулига беше, не помня).