Ако питате мен, малко поезия върши чудеса. Но странното е, че предпочитам да слушам стария Портиъс да ми я чете. Дума да няма, чете добре. Има отработен навик, разбира се — нали е чел в клас на момчетата. Обляга се някъде по присъщия си небрежен начин, захапал лулата между зъбите си, пуска облачета дим, а гласът му е сериозен и се повдига и понижава в тон с мелодията на стиха. Личи си, че по някакъв начин го вълнува. Не знам какво представлява поезията и какво се очаква да прави. Предполагам, че действа на нервите на някои хора, така както музиката — на други. Когато той чете, аз всъщност не го слушам, искам да кажа, не чувам думите, но понякога звученето им извиква някакво усещане за покой в ума ми. Като цяло ми е приятно. Но тази вечер някак не проработи. Сякаш в стаята повя хлад. Просто почувствах, че всичко това са глупости. Поезия! Какво е това? Просто глас, леко завихряне на въздуха. И за бога! С какво помага срещу картечниците?!
Гледах го как се е облегнал на лавицата. Смешни хора са това възпитаниците на частните училища. Остават си ученици до края на дните си. Целият им живот се върти около старото училище и техните си късчета латински, гръцки и поезия. Внезапно си спомних, че като бях тук за пръв път, Портиъс ми чете точно същото стихотворение. Прочете ми го точно по същия начин, и гласът му потрепери точно на същото място — там, където се говори за магически прозорец или нещо такова. В този миг ме порази необикновена мисъл. Той е мъртъв. Той е призрак. Всички хора като него са мъртви.
Всъщност може би много от хората наоколо са мъртви. Казваме, че човек е мъртъв, когато сърцето му спре да бие, но не и преди това. Това ми се струва малко относително. В крайна сметка частите на тялото не спират да работят просто ей така — косата например продължава да расте с години. Може би човек всъщност умира, когато мозъкът му спре, когато изгуби способността да възприема нови идеи. Старият Портиъс е тъкмо такъв. Превъзходно образован, с ненадминат вкус — но не е способен на промяна. Повтаря си и си мисли все едни и същи работи до безкрай. Такива като него са много. Мъртви умове, спрели отвътре. Просто сноват напред-назад по една и съща тясна пътека и все повече избледняват, като призраци.
Мисля, че умът на стария Портиъс вероятно е спрял да мърда още по времето на Руско-японската война. Ужасното е, че почти всички свестни хора, които не искат да размазват физиономии с гаечен ключ, са такива. Свестни са, но мозъците им са спрели да мърдат. Не могат да се защитят от онова, което заплашва да им се случи, понеже не го виждат, дори когато е под носа им. Вярват, че Англия никога няма да се промени и че Англия е целият свят. Не схващат, че тя е просто троха, крайче, което бомбите съвсем случайно са подминали. Но какво да кажем за онези нови хора от Източна Европа, аеродинамичните мъже, които мислят в лозунги и говорят с куршуми? Те вървят по дирите ни. И не след дълго ще ни стигнат. А тия момчета не признават състезателните правила на маркиз Куинсбъри. Но всички свестни хора са парализирани. Мъртвите хора и живите горили. И сякаш нищо не ги дели.
Половин час по-късно се изнесох, неуспял да разклатя и на йота убеждението на стария Портиъс, че Хитлер няма значение. Същите мисли продължиха да се въртят в главата ми и докато се прибирах по мразовитите улици. Трамваите бяха спрели. В цялата къща беше тъмно, а Хилда спеше. Пуснах изкуствените зъби в чашата с вода в банята, облякох си пижамата и избутах Хилда в другия край на леглото. Тя се преобърна, без да събуди, и онова изгърбено място между раменете й се оказа срещу мен. Странно, каква страхотна тъга те наляга понякога вечер. В този миг съдбата на Европа ми се струваше по-важна от наема, училищните такси на децата и работата, която трябва да свърша утре. За човек, който сам си изкарва хляба, подобни мисли са чисто и просто безразсъдство. Но не ми излизат от ума. И пак картината с цветните ризи и трещящите картечници. Последното, което помня, преди да заспя, беше, че се питах защо, по дяволите, на тип като мен трябва да му пука.