II
Излезли бяха игликите. Да е било през март.
Минах през Уестърам и сега пътувах към Пъдли. Имах да правя оценка на един железарски магазин, а после, ако успея да го пипна, да интервюирам един потенциален клиент за животозастраховка, който се колебаеше. Името му ни беше изпратено от местния ни брокер, но онзи в последния момент се уплашил и взел да умува може ли да си я позволи. Много ме бива да придумвам хората. Това е от дебелината. Настройва ги жизнерадостно, създава им усещането, че да подпишат един чек, е едва ли не удоволствие. Разбира се, за различните хора си има различни подходи. С някои е по-добре да поставиш акцента изцяло върху ползите, други пък трябва нежно да ги сплашиш с намеци какво ще се случи с жена им, ако умрат незастраховани.
Старата кола криволичеше нагоре-надолу из вълнистите хълмчета. И бога ми, какъв ден! Знаете какво време се отваря през март, когато зимата сякаш внезапно се откаже от битката. Дни наред ни сковаваше оня кучи студ, който хората наричат „ясно време“ — когато студеното небе е неумолимо синьо, а вятърът те остъргва като изхабено бръснарско ножче. После изведнъж вятърът утихна и слънцето най-сетне се показа. Знаете ги тези дни. Бледожълта слънчева светлини, лист не трепва, лека мъглица в далечината, където се мержелеят овци, разпръснати по хълмовете като късчета тебешир. А долу в долините горят огньове, пушекът бавно се извини нагоре и се примесва в мъглата. Бях сам на пътя. Толкова беше топло, че ти иде да се разсъблечеш.
Стигнах до едно място, където тревата край пътя беше гъсто осеяна с иглики. Сигурно почвата беше глинеста. Двайсет метра по-нататък забавих ход и спрях. Това хубаво време не беше за изпускане. Почувствах, че трябва да изляза, да вдъхна пролетния въздух и може би дори да понабера иглика, ако никой не се появи. Даже ми мина през ум да набера букет за Хилда.
Изключих двигателя и слязох. Никога не оставям старата таратайка да работи на празен ход, все ме е страх да не й паднат калниците или нещо такова. Моделът е от 1927-ма и е навъртяла доста километри. Като вдигнеш капака и надникнеш в двигателя, напомня на някогашната Австро-унгарска империя — целият пристегнат с жички, но все някак крета. Няма да повярвате, че машина е способна да вибрира в толкова посоки едновременно. То е като движението на земята, която се клатушкала по двайсет и два различни начина, или поне така си спомням, че съм чел. Погледната отзад, когато работи на празен ход, колата ми се полюлява, сякаш хавайско момиче танцува хула — хула.
Край пътя имаше голям дървен вратник. Минах от другата страна и се облегнах. Наоколо не се виждаше жива душа. Побутнах шапката си назад, да се насладя на ласката на въздуха о челото си. Тревата под плета беше пълна с иглики. Точно от вътрешната страна на вратника скитник или бог знае кой беше оставил недоизтлял огън. Купчинка побелели въглени, от които още се процеждаше струйка дим. По-нататък се виждаше съвсем малко езерце, обрасло с водна леща. Нивата беше засята със зимна пшеница. Издигаше се стръмно нагоре, а в другия й край имаше отвесна варовикова скала и малка букова горичка. Младите листа обвиваха клоните на дърветата като тънка мъглица. И навсякъде пълна тишина. Не подухва ветрец, дори колкото да разбърка пепелта в огнището. Някъде пее чучулига, инак ни звук, дори бръмчене на самолет.
Останах така, облегнат на вратника. Бях сам, съвсем сам. Гледах полето, полето гледаше мен. Изпитах… не знам ще ме разберете ли.
Онова, което изпитах, е толкова необичайно в наши дни, че да го изрека, ми се струва чиста глупост. Изпитах щастие. Почувствах, че макар да знам, че няма да живея вечно, с готовност бих живял вечно. Отдайте го, ако щете, на това, че беше първият пролетен ден. Въздействието на сезоните върху половите жлези или нещо подобно. Но не беше само това. Колкото и любопитно да е, убедих се, че си струва да се живее, не толкова заради игликите и свежите пъпки в плета, колкото заради тлеещия огън край вратника. Знаете как изглежда огън от дърва в безветрен ден. Съчките, целите побелели, но още пазят формата си, а отвътре — онова огненочервено, в което сякаш можеш да надникнеш. Странно, червеният въглен изглежда по-жив, внушава ти по-силно усещане за живот от което и да било създание. Има нещо в него, някаква наситеност, някаква вибрация — не мога да намеря точните думи. Но те кара да проумееш, че ти самият си жив. То е петното в картината, което те кара да забележиш всичко останало.