Наведох се да набера иглика. Не стигах до земята — заради голямото си шкембе. Клекнах и набрах букетче. Слава богу, че нямаше кой да ме види. Листата на цветето бяха къдрави, с формата на заешки ушички. Изправих се и забодох китката на колеца на вратника. После, без много да му мисля, измъкнах ченето от устата си и го огледах. Ако имах огледало, щях целият да се огледам, макар, право да си кажа, да знаех как изглеждам. Дебел мъж на четирийсет и пет, с поизносен сив костюм, десен „рибена кост“, и бомбе. Жена, две деца и къща в предградията, изписано ми е на челото. Червендалесто лице и помръкнали сини очи. Знам, знам, не е нужно да ми го казвате. Онова, което ме порази обаче, когато хвърлих последен поглед на зъбната си протеза, преди да я пъхна в устата си, беше, че това няма значение. Дори изкуствените зъби нямат значение. Че съм дебел — дебел съм. Че приличам на изпадналия брат на преуспяващ букмейкър — приличам. Никоя жена няма да легне с мен, освен ако не й платя. Всичко това ми е известно. Но ви казвам, пет пари не давам. Не искам жени, дори не искам отново да бъда млад. Искам просто да бъда жив. А в онзи миг, когато стоях и гледах игликите, и алените въглени под плета, бях жив. То е усещане в душата, едно такова чувство за покой, и в същото време е като пламък.
Езерцето по-надолу край плета беше обрасло с водна леща толкова гъсто, че стъблата напомняха килим, и ако не знае човек какво е водна леща, направо може да си помисли, че отдолу е твърдо, и да стъпи. Питах се защо ли всички сме такива кръгли идиоти. Защо хората, вместо да си губят времето с тъпотиите, с които си го губят, просто не се разходят наоколо и не се поогледат? Да вземем например това езерце — какво ли няма в него. Тритони, водни охлюви, ручейници, пиявици и бог знае още какви гадинки, видими само с микроскоп. Мистерията на живота им, там долу, под водата. Човек може да прекара цял живот, десет живота, да ги наблюдава, и пак няма да изгледа докрай дори това нищо и никакво езерце. А през цялото това време онова усещане за удивление, странният пламък вътре. Той е единственото, заради което си струва да се живее, а ние не го искаме.
Аз обаче го искам. Така поне си мислех тогава. И не ме разбирайте погрешно. Като начало, за разлика от повечето жители на Лондон, не се прехласвам по „природата“. Израсъл съм твърде близо до нея за подобно отношение. Нямам нищо против хората да си живеят в градовете, а защо не и в предградията. Да си живеят където си поискат. Не казвам цялото човечество по цял ден да се шляе, да бере иглики и прочие. Отлично знам, че трябва да работим. Само благодарение на мъжете, които са си изкашляли дробовете в мините, и момичетата, които тракат на пишещите машини, който и да било има време да спре и да откъсне цвете. Пък и ако стомахът ти не е пълен и нямаш топла къща, не ти се берат цветя. Но не е там работата. Да вземем това чувство, което изпитвам отвътре — не много често, признавам, но понякога. Знам, че е хубаво. Нещо повече, всеки го знае, или почти всеки. През повечето време е само на една ръка разстояние, и ние всички го знаем. Стига си стрелял с тази картечница! Стига си гонил нещо, каквото и да е то! Успокой се, вземи си дъх и се остави в костите ти да проникне малко покой. Няма смисъл. Не го правим. Продължаваме с все същите щуротии.
А на хоризонта се задава следващата война. Ще започне през 1941-ва, така се говори. Още три кръговрата на слънцето, и се хвърляме право във войната. Бомбите се спускат върху теб като черни пури, а аеродинамичните куршуми се сипят аеродинамично от леките картечници „Брен“. Не че особено съм се разтревожил. Твърде съм стар да се бия. Ще има въздушни нападения, разбира се, но никой няма да пострада. А дори да съществува подобна опасност, предварително това на никой и през ум не му минава. Както вече неведнъж повторих, не се страхувам от войната, а от следвоенния период. Но дори той няма да ме засегне лично. Защото кой ще се загрижи за човек като мен? Аз съм твърде дебел да бъда политически подозрителен субект. Никой няма да ме смазва от бой с гумена палка. Аз съм обикновен човек средна ръка, който върви накъдето му каже полицаят. Що се отнася до Хилда и децата, те може би дори няма да забележат разликата. И все пак се плаша. Бодливата тел! Лозунгите! Огромните портрети! Облицованите с корк килии, където палачът поваля изотзад! Впрочем плашат се и други, интелектуално далеч по-изостанали от мен. Защо ли? Защото означава довиждане на всичко, за което ви говорих досега, на онова вълшебно чувство отвътре. Наречете го мир, ако щете. Но като казвам мир, нямам предвид отсъствието на война, а мира в душата. А той си отива завинаги, пипнат ли ни момчетата с гумените палки.