Взех си букетчето иглики и ги помирисах. Замислих се за Лоуър Бинфийлд. Любопитно е как през последните два месеца той постоянно изплува в мислите ми, след като в продължение на двайсет години практически го бях забравил. И тъкмо в този момент долетя бръмченето на автомобил, който идеше по шосето.
Този звук ме стресна и ме извади от унеса. Внезапно си дадох сметка какво правя — размайвам се и бера иглики, а в това време трябва да инспектирам инвентара на онази железария в Пъдли. Нещо повече, внезапно ме порази мисълта как ще изглеждам отстрани, ако хората в колата ме видят. Дебелак с бомбе стиска букетче иглики! Нещо хич не е на място. Дебелаците не бива да берат цветя, във всеки случай не и на публично място. Имах време точно колкото да метна букетчето зад плета, и колата се показа. Добре, че го направих. Беше пълна с двайсетгодишни младоци. Как щяха да се хилят, ако ме бяха видели! Всичките ме зяпаха — знаете как ви оглеждат хората, когато се задават насреща ви с кола — и ми хрумна, че дори сега може да отгатнат какво съм правил. По-добре да си мислят, че е било друго. Защо един мъж слиза от колата си край междуселски път? Очевидно е защо! Тъкмо когато ме подминаваха се престорих, че си закопчавам копчелъка.
Навих манивелата (стартерът вече не работи) и се качих. И чудно нещо — както се правех, че си вдигам ципа и когато три четвърти от съзнанието ми беше заето с онези ахмаци в другата кола, ми хрумна блестяща идея.
Ще се върна в Лоуър Бинфийлд!
И защо не? — разсъждавах, докато превключвах на най-високата предавка. Защо пък не?! Какво ще ме спре? И защо, по дяволите, не съм се сетил по-рано? Кротка почивка в Лоуър Бинфийлд — тъкмо това ми трябва.
Не си въобразявайте, че съм смятал да се върна да живея там. Нямах намерение да изоставя Хилда и децата и да започна нов живот под друго име. Това става само по книгите. Но какво ще ми попречи да се разходя, без излишен шум, до Лоуър Бинфийлд и да прекарам там една седмица съвсем сам, на спокойствие?
Изглежда, че вече всичко бях наредил в ума си. Откъм пари всичко е наред. Остават ми още дванайсет лири от онзи таен резерв, а с дванайсет лири човек може да изкара една седмица доста комфортно. Имам право на две седмици годишен отпуск, обикновено през август или септември. Но ако измисля подходящо обяснение — роднина, умиращ от невероятно заболяване или все едно — може би ще успея да убедя фирмата да ми даде отпуска на две отделни половини. После мога да прекарам едната седмица съвсем сам, преди Хилда да се е усетила какво става. През май например, когато цъфти глогът. Една седмица в Лоуър Бинфийлд, без Хилда, без децата, без Летящият саламандър, без Елесмиър Роуд, без кавги за вещи под наем или на изплащане, без затъпяващия шум на уличното движение — просто една седмица шляене и слушане на тишината!
Но защо искам да се върна в Лоуър Бинфийлд? — ще попитате. Защо точно Лоуър Бинфийлд? Какво смятах да правя, като ида там?
Нищо не смятах да правя. Донякъде това беше замисълът. Исках мир и тишина. Мир! Едно време, в Лоуър Бинфийлд, го имахме. Поразказах ви за някогашния ни живот там, преди войната. Не твърдя, че е бил съвършен. Дори смея да кажа, че беше скучен, бавен и вегетативен. Ако щете, бяхме като репи. Само дето репите не живеят в ужас от шефа си, и не будуват до посред нощ, да размишляват върху следващата икономическа криза и следващата война. Носехме мира вътре в себе си. Разбира се, знаех, че дори в Лоуър Бинфийлд животът навярно се е променил. Но мястото не е. Сигурно буковите гори около Бинфийлд Хаус още си стоят, стои си и крайречната алея до Бърфорд Уиър, и поилото на пазара. Исках да се върна, само за една седмица, и да оставя чувството да ме пропие. Малко като онези източни мъдреци, които се оттеглят в пустинята. А струва ми се, както е тръгнало, през идните няколко години мнозина ще се отправят към пустинята. Ще стане като онзи момент в историята на древен Рим, за който ми е разправял старият Портиъс, когато имало толкова много отшелници, че за всяка пещера се чакало по списък.
Не че исках да съзерцавам пъпа си. Просто исках да си възвърна присъствието на духа, преди да настъпят тежките времена. Защото нима някой, който не е мъртъв от шията нагоре, се съмнява, че предстоят тежки времена? Дори не знаем какви ще са, само знаем, че се задават. Я война, я криза — няма как да знаем, освен че ще е нещо лошо. Накъдето и да сме тръгнали, вървим надолу. В гроба ли отиваме, в клоаката ли — няма как да знаем. А пред подобни неща не можеш да се изправиш, ако вътрешно не те изпълва точното чувство. Нещо си отиде от нас в изминалите двайсет години след войната. Някакъв жизненоважен сок, който сме изстискали от себе си до капка и вече нищо не е останало. Цялото това щуране напред-назад! Вечното боричкане за шепа парици. Нестихващата дандания на автобусите, бомбите, радиоапаратите и телефоните. Нервите ни скъсани на парчета, в костите ни празнини, наместо костен мозък.