Натиснах педала на газта. Дори само мисълта да се върна в Лоуър Бинфийлд ми подейства добре. Познато ви е това чувство. Да изплуваш за въздух! Като големите морски костенурки, които се издигат на повърхността, подават нос и вдишват дълбоко, преди отново да се гмурнат в дълбините сред водораслите и октоподите. Всички се задушаваме на дъното на боклукчийския казан, но аз открих пътя към върха. Назад към Лоуър Бинфийлд! Задържах крак на педала и вдигнах максималната скорост, на която е способна старата ми таратайка — шейсет и пет километра в час. Дрънчеше като тенекиен поднос, отрупан с порцеланови чаши, и на фона на целия този шум за малко да се разпея.
Разбира се, капката катран в кацата с меда беше Хилда. Тази мисъл малко поохлади ентусиазма ми. Намалих на трийсет километра в час да поразмисля.
Няма никакво съмнение, че рано или късно Хилда ще разбере. Що се отнася до идеята през август да взема само една седмица, мисля, че тук няма да имам неприятности. Мога да й кажа, че тази година фирмата отпуска само толкова. Вероятно няма много-много да разпитва, защото веднага ще прегърне възможността да съкратим разходите за почивка. Децата така или иначе винаги прекарват на морето по цял месец. Трудността идваше от алибито за седмицата през май. Не мога да изчезна току ей така, без предупреждение. Най-добре ще е, разсъждавах, да я предупредя доста отнапред, че ме пращат със специална задача в Нотингам, Дерби, Бристол или някое друго, достатъчно отдалечено място. Ако й кажа два месеца предварително, ще изглежда, сякаш нямам какво да крия.
Но, разбира се, рано или късно тя ще разбере. Вярвайте й! Отначало ще се престори, че ми вярва, после с присъщата си потайна инатливост ще изрови факта, че изобщо не съм бил в Нотингам, Дерби, Бристол или все едно къде. Такава настойчивост! Спотайва се кротичко, докато напипа всички слабости в оправданието ти, после най-ненадейно, когато сам отвориш дума за това с някоя забележка по невнимание, те почва. Изневиделица вади цяло досие по случая. „Къде беше в събота вечер? Лъжеш! Бил си с жена. Я виж какви косми намерих, като ти четках жилетката. Виж ги само! Моята коса такава ли е?“ И се започва циркът. Един Господ знае колко пъти се е случвало. Понякога е права, понякога греши, но последиците винаги са едни и същи. Седмици наред ми пили! Едно сядане на масата не минава без скандал — а децата не разбират за какво става дума. Единственото напълно безнадеждно решение е просто да й кажа къде ще прекарам тази една седмица и защо. Обясня ли й, до второ пришествие няма да ми повярва.
Но, по дяволите!, казах си, защо съм се загрижил? Има толкова време. Нали знаете колко различно изглеждат тези неща преди и след. Отново настъпих газта. Хрумна ми друга идея, гениална почти колкото първата. Няма да отида през май. Ще отида през втората половина на юни, след откриването на риболовния сезон, за да ида за риба!
И защо пък не? Искам мир, а риболовът е мир. И в този миг ме осени най-гениалната идея от всичките, та за малко да свърна от пътя.
Ще отида да уловя онези големи шарани в езерцето под Бинфийлд Хаус!
И пак, защо пък не? Не е ли странно как напредваме в живота, вечно умислени за нещата, които искаме да направим, и нещата, които не могат да бъдат направени? Защо пък да не хвана онези шарани? Но все пак, веднъж изречена, не ви ли се струва тази идея невъзможна, нещо, което просто няма как да се случи? Така ми се струваше и на мен, дори в онзи миг. Струваше ми се като някаква халюцинация, като онези, в които спиш с филмова звезда или печелиш шампионат по вдигане на тежести. Хем да се осъществи, не беше нито невъзможно, нито дори малко вероятно. Човек може да ходи на риболов срещу заплащане. Който и да е сегашният собственик на Бинфийлд Хаус, вероятно ще ме пусне, срещу съответната сума, на езерото. О, господи! С удоволствие ще дам и пет лири, само да половя риба в онова езеро. Впрочем твърде вероятно е къщата да стои все тъй празна и никой да не подозира за съществуването на езерото.
Замислих се за него, сгушено сред тъмните дървета, как ме е чакало през всичките тези години. И гигантските черни риби продължават да се плъзгат под водата. Господи! Щом бяха такива преди трийсет години, какви ли са сега?!