Странно. Впечатлението беше толкова ярко, че действително хвърлих поглед през задното прозорче на колата, да се уверя, че никой не ме следва. Гузна съвест, предполагам. Но там нямаше никого. Само прашният бял път и дългата редица брястове, които се смаляваха в далечината.
Настъпих газта, старата кола се разтресе и полетя с петдесет и пет. След няколко минути вече бях подминал отклонението за Уестърам. Това е. Изгорих всички мостове. Ето каква беше идеята, зародила се смътно в деня, когато си взех изкуствените зъби.
Четвърта част
I
Наближавах Лоуър Бинфийлд откъм Чамфорд Хил. В Лоуър Бинфийлд може да се влезе от четири страни, но най-пряко е през Уолтън. Аз обаче исках да пристигна откъм Чамфорд Хил — пътят, по който като момчета се прибирахме с колелата след риболов на Темза. Щом превалиш билото, дърветата се разреждат и долу, в ниското се вижда сгушен Лоуър Бинфийлд.
Много е странно да пътуваш през област, която не си виждал от двайсет години. Помниш я в огромни подробности, но спомените ти са съвсем грешни. Разстоянията са различни, отличителните белези сякаш са се разместили. Все ти се струва, че този хълм тук със сигурност беше много по-стръмен, а онова отклонение там определено беше оттатък пътя. От друга страна пък пазиш спомени, които са съвършено верни, само че са свързани с един-единствен, конкретен повод. Помниш, например, онова кьоше на полето във влажен зимен ден, когато тревата е тъй зелена, че направо се синее, и прогнилия колец на вратника, обрасъл с мъх, а в тревата — крава стои и те гледа. И се връщаш след двайсет години и се изненадваш, че кравата не стои на същото място и не те гледа по същия начин.
Като се изкачвах нагоре по Чамфорд Хил, си дадох сметка, че образът на възвишението, който съм запазил в главата си, е почти само измислица. Но факт е също така и че някои неща действително се бяха променили. Пътят беше настлан с асфалт — едно време беше чакълен (помня как се друсках с колелото), и ми се стори доста по-широк. Пък и дърветата бяха много по-малко. Едно време над плетищата се извисяваха грамадни букове, тук-там клоните им се срещаха и образуваха нещо като арка над пътя. А сега ни едно не е останало. Току под самия връх на възвишението открих нещо, което със сигурност беше новост. Отдясно край пътя бяха накацали сума ти псевдоживописни къщурки, с ниски стрехи, ажурни решетки с рози и какво ли не. Нали ги знаете ония къщи, дето са малко по̀ за хора от висшата класа, че да могат да бъдат прилепени в редици, и вместо това са разхвърляни наоколо в нещо като колония, а до всяка води частно шосе. И на входа на едно такова частно пътче висеше огромна бяла табела с надпис: