Выбрать главу

Кенълс

Чистокръвни териери

Кучешки пансион

Ама това преди май наистина го нямаше?!

За миг се замислих. Да, спомних си! На това място имаше малко дъбово насаждение и дърветата растяха толкова нагъсто, че бяха високи и тънки, а пролетно време земята отдолу се отрупваше с анемонии. Със сигурност толкова далеч от града никога не е имало къщи.

Излязох най-горе. След миг ще видя Лоуър Бинфийлд. Лоуър Бинфийлд! Защо да се преструвам, че не се вълнувах? Само при мисълта да го видя отново в корема ми се надигна необикновено чувство, което запълзя нагоре и направи нещо много странно със сърцето ми. Още пет секунди, и ще го видя! Ето, стигнахме! Изключих от скорост, натиснах спирачката и — о, господи!

О, да, знам, че сте знаели какво ще видя. Аз обаче не знаех. Кажете, ако щете, че съм пълен глупак, да не се сетя по-рано, и може би ще сте прави. Но и през ум не ми е минавало.

Първият въпрос беше къде е всъщност е Лоуър Бинфийлд.

Не защото беше разрушен. Просто се беше разраснал. Онова, което гледах в долината, си беше порядъчно голям промишлен град. Помня — господи, как помня! — и не мисля, че в конкретния случай паметта ми много ми изневерява — как изглеждаше Лоуър Бинфийлд от Чамфорд Хил. Главната улица беше дълга близо километър и с изключение на няколко самотни къщички извън очертанията на градеца, той общо взето напомняше формата на кръст. Основните ориентири бяха църковната камбанария и коминът на пивоварната. А не можех да различа нито едното, нито друго. Виждах само гигантска река от чисто нови къщи, която се разливаше из цялата долина и бе пропълзяла и наполовина нагоре по хълмовете и от двете страни. Надясно се простираха поне десетина декара яркочервени идентични покриви. Голям общински жилищен комплекс, както изглежда.

Но къде е самият Лоуър Бинфийлд? Къде е градът, който познавам? Можеше да е къде ли не. Знаех само, че е погребан някъде под това море от тухли. Виждах поне пет-шест фабрични комина и не можех дори да предположа кой е на пивоварната. Към източния край на града бяха изникнали две огромни фабрики от бетон и стъкло. Ето защо се е разраснал, отбелязах мислено, започвайки да асимилирам новото положение. Хрумна ми, че населението на това място, някога две хиляди, сега сигурно отива към двайсет и пет. Изглежда, единственото, което не се бе променило, бе Бинфийлд Хаус. Оттук се виждаше просто като точица в далечината, но се виждаше — кацнало на отсрещния хълм, все така заобиколено с букова гора, а градът още не беше стигнал толкова нависоко. И докато гледах, иззад хълма се подадоха няколко бойни самолета и се извиха ниско над града.

Включих на скорост и бавно се заспусках по хълма. Къщите бяха пропълзели до средата. Нали ги знаете онези евтини, сбутани къщурки, налепени една за друга в безкрайна редица, но на хълм, така че покривите им се издигат един над друг, като стъпала, всичките все еднакви. Малко преди да ги доближа съвсем, отново спрях. Отляво на пътя забелязах още нещо, което беше съвсем ново. Гробището. Спрях срещу арката на входа да го разгледам.

Беше огромно, сигурно осемдесет декара. Новите гробища винаги имат един такъв надут и помпозен, неуютен вид, с недоизкусурените си чакълени алеи, неравните си тревни площи и машинно изсечените мраморни ангели, сякаш току-що свалени от сватбена торта. Но в момента главно ме занимаваше мисълта, че едно време това място не съществуваше. Тогава отделно гробище нямаше, освен в църковния двор. Смътно си спомням фермера, собственик на това поле — казваше се Блакет и държеше мандра. И някак си тъкмо недоизкусуреният вид на гробището ме накара най-сетне да проумея колко са се променили нещата. Работата не е само в това, че градът е станал толкова огромен, че са им нужни осемдесет декара да си заравят мъртъвците. А в това, че са го изнесли тук, на края на града. Забелязали ли сте, че в наши дни все така правят? Всеки нов град изнася гробището си в покрайнините. Разкарайте го — далеч от очите ни! Не можем да понасяме да ни напомнят за смъртта. Дори на надгробните камъни го пише. Няма да видиш един с надпис, който гласи, че човекът под него е „умрял“ — все или е „починал“, или е „заспал“. Едно време не беше така. Църковният лот стърчеше и средата на града, подминаваш го всеки ден, виждаш мястото, където почива дядото ти и където един ден ще почиваш и ти. Нямахме нищо против да гледаме покойниците. А в горещините, трябва да призная, че ги и надушвахме, защото някои семейни гробници не бяха добре запечатани.