Оставих колата бавно да се спуска по хълма. Странно! Не можете да си представите колко странно! По целия път до долу виждах само призраци — основно на плетища, дървета и крави. Сякаш едновременно гледах в два свята, нещо като прозирния мехур на онова, което е било, а отдолу проблясва онова, което е сега. Ето я нивата, където бикът подгони Рижия Роджърс! А онова там е мястото, където растяха печурки. Само дето нямаше никакви ниви и печурки. Само къщи, къщи, навсякъде къщи, малки, неугледни червени къщи със зацапани завески и мижави задни дворчета, в които няма друго, освен малко избуяла трева и някоя и друга рапица, която се мъчи да пробие сред плевелите. Разни типове се щурат нагоре-надолу, жени тупат изтривалки, сополиви деца си играят на тротоара. Все непознати! Напристигали, щом съм си обърнал гърба и съм се махнал. И все пак те са тези, които гледат на мен като на нетукашен, а не знаят нищо за стария Лоуър Бинфийлд, не са и чували за Шутър и Уедърол, за господин Гримет и чичо Изикиъл, но бас държа, че хич не им и пука.
Смешно, колко бързо се настройва човек. Сигурно не бяха минали и пет минути, откак спрях на върха на хълма, даже поразвълнуван от мисълта да видя Лоуър Бинфийлд отново. А вече бях свикнал с факта, че градецът е погълнат и погребан като изгубените градове на Перу. Стиснах зъби и приех мисълта. В крайна сметка, какво очаквам? Градовете трябва да се разрастват, хората трябва да живеят някъде. Пък и старият град не беше заличен. Тук или там, все някъде продължава да съществува, макар сега да е заобиколен с къщи, вместо с нивя. След няколко минути ще го видя отново — църквата и комина на пивоварната, витрината на татковия дюкян и поилото на пазара. Спуснах се до подножието на хълма, тук пътят се разклоняваше. Хванах наляво и след минута се изгубих.
Нищо не си спомнях. Дори не можех да определя дали някъде тук започваше градът едно време. Знаех само, че тогава тази улица я нямаше. Следвах я стотина метра — доста занемарена, бедняшка уличка с къщи без предни дворове, тук-там на някой ъгъл бакалничка или неугледна кръчмица, — недоумявайки накъде, по дяволите, води. Накрая спрях край една жена, която крачеше по тротоара с мръсна престилка и без шапка. Подадох глава от стъклото. „Извинявайте — можете ли да ми кажете накъде е тържището?“
Не можела. Говорът й беше толкова твърд, че с нож да го режеш. Ланкашър. Напоследък в Южна Англия ги има много такива. Прииждат от районите в криза. После по улицата се зададе някакъв тип с гащеризон и чанта с инструменти и аз реших да опитам отново. Този път отговорът прозвуча на кокни, но мъжът трябваше да се позамисли, преди да ми отговори. „Тържището ли? Тържището? Чакай да видим. А-а, сигурно питаш за Стария пазар? — Сигурно за това питам. — Ами значи… тръгваш надясно и завиваш…“
Не беше близо. Прозвуча ми сякаш е на цели километри, а всъщност едва ли дотам имаше повече от километър. Къщи, магазини, кина, църквици, футболни игрища — все нови. Отново изпитах чувството, че съм бил нападнат в гръб. Всички тези хора, които прииждат от Ланкашър и Лондонските предградия и се настаняват в този нечовешки хаос, и дори не си правят труда да научат имената на основните му забележителности. Но скоро схванах защо онова, което ние наричахме „тържището“, сега се казва „Стария пазар“. В средата на новия град имаше голям площад с неопределена форма, със светофар и огромна бронзова статуя на лъв, който дави орел — паметник в чест на войната, предполагам. Ама колко е ново всичко! Колко е недоизпипано и евтино! Нали ги знаете тия нови градове, дето наизникнаха в последно време като гъби Хейс, Слау, Дагънам и прочие? Тази неприветливост, навсякъде яркочервени тухли и едни такива временни на вид витрини, пълни с преоценени шоколади и чаркове за радиоапарати. Изглеждаше точно така. Внезапно се оказах на улица с по-стари къщи. Божичко! Главната!
И все пак паметта ми не ме бе изиграла. Вече разпознавах всеки сантиметър. Още двестатина метра, и съм на тържището. Старият ни магазин е в долния край. След обяда ще отида — ще отседна в „При Джордж“. Всеки сантиметър е спомен! Знаех всички магазини, макар имената им да бяха променени, а и почти никъде вече не продаваха същите неща. Ето го магазина на Лъвгроув! И на Тод! А тук един голям, тъмен магазин с греди и тавански прозорци. Едно време беше манифактурният магазин, където работеше Елси. И бакалницата на Гримет! Очевидно още е бакалница. А сега към поилото на тържището. Пред мен имаше друга кола и не виждах.
Като стигнахме, свих встрани. Поилото го нямаше.
На мястото му стоеше представител на Автомобилната асоциация и регулираше движението. Хвърли един поглед към колата ми, видя, че нямам отличителния знак на асоциацията и реши да не отдава чест.