Но обядът не беше лош. Поръчах си агнешкото с ментов сос, което си бях намислил, и бутилка не знам какво си бяло вино с френско име, от което после малко се оригвах, но пък се чувствах щастлив. В ресторанта обядваше още един клиент — трийсетинагодишна жена с руса коса и вид на вдовица Питах се в хотела ли е отседнала и смътно кроях планове да преспя с нея. Странно как се смесват чувствата. Постоянно ми се привиждаха призраци. Миналото изплуваше насред настоящето. Пазарен ден, яките набити фермери, изпружили крака под дългата маса, налчетата им стържат о каменния под, и омитат такива количества говеждо с кнедли, каквито да не повярваш, че може да помести един човешки стомах. И в миг малките маси с лъскавите им бели покривки, винените чаши и сгънатите салфетки, имитациите и общият луксозен фасон на мястото отново го изличаваха. А аз си казвах: „Имам дванайсет лири и нов костюм. Аз съм малкият Джордж Боулинг, кой би си помислил, че някога ще се върна в Лоуър Бинфийлд със собствен автомобил?“ И тогава от виното в стомаха ми се надигаше топла вълна, аз плъзвах поглед към жената е русата коса и мислено я разсъбличах.
Същото беше и следобед, докато се излежавах във фоайето — и то имитация на средновековен салон, но с кожени фотьойли с аеродинамична форма и стъклени маси — с бренди и пура в ръка. Пак ми се привиждаха призраци, но като цяло ми беше приятно. В интерес на истината, бях се понапил и се надявах русокосата жена да се появи отново, за да завържа запознанство. Тя обаче така и не дойде. Излязох едва по следобедно време.
Разходих се по тържището и свих вляво. Магазинът! Странно. Преди двайсет и една години, в деня на погребението на майка ми, като го подминах с кабриолета на гарата, заключен и прашасал, а табелата — прогорена с горелка, ми беше все тая. А сега, когато съм къде, къде по-далеч от него, когато вече има подробности от вътрешността на къщата, които ми убягват, мисълта да я видя отново причинява нещо на стомаха и сърцето ми. Подминах бръснарницата. Още е бръснарница, но името е сменено. От вратата се носеше топла, сапунена, бадемова миризма. Не е толкова хубава като едновремешната на одеколон и ориенталски тютюн. Магазинът — нашият магазин — беше двайсетина метра по-надолу. Ах!
Над тротоара виси артистична табела — дело на същия художник, рисувал онази на хотела, няма какво да се чудя:
Чайна при Уенди
Сутрешно кафе
Домашно приготвени сладкиши
Чайна!
Сигурно да беше месарница или железария, или каквото и да било, освен магазин за зърно и семе, пак щеше да предизвика у мен същия потрес. Абсурдно е да чувстваш, че понеже си роден в дадена къща, през остатъка от живота си имаш права над нея, но е така. Мястото обаче напълно съответстваше на името си. Сини завески, на витрината се подмятат една-две торти, от онези, покритите с шоколад и някъде най-отгоре се мъдри единствено орехче. Влязох. Не ми се пиеше чай, но трябваше да разгледам отвътре.
Очевидно бяха превърнали в чайна и самия магазин, и едновремешната дневна. А пък задният двор, където стоеше боклукчийският казан и баща ми гледаше треви за семена, беше павиран и нагизден със селски масички, хортензии и не знам си още какво. Прекосих дневната. Още призраци! Пианото и надписите по стените, двете тумбести стари червени кресла край камината, в които майка и татко седяха един срещу друг в неделя следобед и четяха Пийпъл и Нюз ъф дъ Уърлд! Това заведение го бяха издокарали още по-старинно и от хотела, с маси с падащи табли, полилей от ковано желязо, калаени съдини по стените и прочие. Забелязали ли сте колко сумрачни ги докарват винаги подобни артистични чайни? Част от старинния чар, предполагам. А вместо обикновена келнерка — облечена в пъстра туника млада жена, която ме посреща с кисела физиономия. Поръчах чай, отне й десет минути да го направи. Нали го знаете този чай — китайски, толкова е слаб, че докато не му сипеш мляко, има вкус на вода. Седнах на мястото, където стоеше креслото на татко. Едва ли не чувах гласа му, как чете „новина“ — така ги наричаше — от Пийпъл, за новите летателни машини или за онзи, дето го глътнал кит в Червено море, или нещо от този род. Изпитвах ужасно странното усещане, че съм тук под фалшив претекст и могат да ме изритат веднага щом узнаят кой съм, и в същото време един такъв копнеж да споделя, че съм роден тук, че принадлежа на тази къща, или по-скоро (което всъщност чувствах) че тя ми принадлежи. Никой друг не пиеше чай. Момичето с пъстрата туника се помайваше пред витрината и ясно личеше, че ако ме няма тук, ще си чопли зъбите. Отхапах от едното парче кекс, който ми беше донесла. Домашно приготвени сладкиши! Да бе. С маргарин и яйчен заместител. Но накрая не издържах и проговорих: