— Отдавна ли сте в Лоуър Бинфийлд?
Тя се опули, изненадана, и не отвърна. Опитах отново:
— Самият аз живеех в Лоуър Бинфийлд, преди много години.
Пак не отговори, или поне аз не чух. Смрази ме с поглед и отново се загледа навън. Твърде е изискана, за да остроумничи с клиентите. Пък и сигурно си мисли, че се опитвам да я прекарам. Какъв смисъл да й казвам, че съм роден в тази къща? Дори да ми повярва, това едва ли я интересува. Едва ли е чувала за Самюъл Боулинг, търговец на зърно и семе. Платих си сметката и се изнесох.
Небрежно закрачих към църквата. Нещо, от което полу се страхувах, полу очаквах с нетърпение, беше да ме разпознаят хора, които знам от дете. Излишно е било да се тревожа, защото никъде по улиците не срещнах и едно познато лице. Изглежда, че целият град се беше сдобил с ново население.
Стигнах до църквата и разбрах защо им е трябвало ново гробище. Църковният двор беше претъпкан до пръсване, а на половината гробове пишеше имена, които не знаех. Но никак не се затрудних да намеря онези, които знаех. Обикалях сред паметниците. Клисарят тъкмо беше окосил и дори тук ухаеше на лято. Всички си бяха отишли — хората, които познавах едно време. И Гравит, месарят, и Уинкъл, другият търговец на семе, и Тру, който държеше навремето хотела, и госпожа Уийлър от магазинчето за бонбони — всички почиваха тук. Шутър и Уедърол бяха един срещу друг, от двете страни на алеята, сякаш продължаваха да се надпяват, както едно време. Значи Уедърол все пак не беше доживял сто. Роден през 1843-та и „напуснал този живот“ през 1928-а. Но беше надвил Шутър, както винаги. Шутър беше починал през 1926-а. Как ли си е отживял Уедърол в тези последни две години, когато не е имало кой да му пее насреща! Старият Гримет под огромно мраморно творение, доста прилично на пай с телешко и шунка, наоколо оградка от ковано желязо; в кьошето пък — цял рояк Симънсовци под евтини малки кръстове. До един шепа прах. Старият Ходжес с пожълтелите от тютюна зъби и Лъвгроув е голямата кафява брада, и лейди Рамплинг с кочияша и лакея, и лелята на Хари Барнс със стъкленото око, и Бруър от Мил Фарм със злото си старческо лице, като издялкано от корен — от тях не бе останало нищо, освен една каменна плоча и бог знае какво под нея.
Открих гробовете на майка и татко. И двата в много добро състояние. Клисарят поддържаше тревата ниско окосена. Чичо Изикиъл беше малко по-нататък. Бяха изравнили много от по-старите гробове и бяха разчистили до един старите надгробни паметници, дето мязаха на креватни табли. Какво изпитваш, когато видиш гробовете на родителите си двайсет години по-късно? Не знам какво трябва да изпитваш, но ще ви кажа какво изпитах аз, и то беше нищо. Майка и татко така и не се изличиха от паметта ми. Сякаш продължаваха да съществуват в някаква вечност, майка зад кафявия чайник, татко с понабрашнената си гола глава, очилата и посивелите си мустаци, застинали завинаги като в картина, и все пак някак живи. Онези сандъци с кости под земята сякаш нямат нищо общо с тях. Просто, както си стоях, се запитах какво ли е чувството да си под земята, дали ти пука много и кога спира да ти пука, и в този миг над мен премина тежка сянка, която ме постресна.
Извърнах глава. Просто бомбардировач, прелетял между мен и слънцето. Явно тук имаше много.
Небрежно влязох в църквата. Почти за пръв път, откак се върнах в Лоуър Бинфийлд, не изпитвах онова призрачно усещане, или поне го изпитвах под различна форма. Защото нищо не се бе променило. Нищо, с изключение на факта, че хората ги нямаше. Дори молитвените възглавнички изглеждаха същите. Същата прашна, сладникава миризма на гнилоч. И, за бога!, същата дупка в прозореца, макар че сега беше вечер и слънцето се падаше от другата страна, та лъчите му не пълзяха по кораба. Още държаха пейките — не бяха ги заменили със столове. Ето я нашата, а онази отпред е, където Уедърол надвикваше Шутър. Сихон, цар аморейски, и Ог, цар васански! И изтърканите плочи, където все още полу се четяха епитафиите на хората, почиващи отдолу. Клекнах да разгледам една срещу нашата пейка. Още помнех четливите пасажи наизуст. Дори образът им се бе запечатал в паметта ми. Един господ знае колко пъти съм ги препрочитал по време на служба.