Тук…………………………………………………………………,син, джент.,
от тази енория…………………неговият справедлив
и праведен……………………………………………………………………………
………………………………………………………………………………………………………
Към своите………………………………………………многобройни
лични добрини добави усърден…………………………
………………………………………………………………………………………………………
…………………………………………………………………обична съпруга
Амилия, от……………………………………потомство седем
дъщери………………………………………………………………………………………
Помня, че като дете старинният правопис ме удивяваше. Питах се как ли са се произнасяли думите едно време и защо.
Зад себе си чух стъпки. Вдигнах поглед. Над мен стоеше човек с расо. Викарият.
Ама наистина викарият! Старият Бетъртън, който беше викарий и едно време — в интерес на истината не откакто се помня, но откъм 1904-та. Веднага го познах, макар съвсем да беше побелял.
Той не ме позна. За него бях просто дебел екскурзиант, който е решил да поразгледа забележителностите. Поздрави ме с добър вечер и веднага поде редовните приказки — интересувам ли се от архитектура, това е една забележителна стара сграда, основите са положени още по времето на саксите, и тъй нататък. Скоро се заклатушка напред-назад и взе да ми показва интересните неща, каквито си бяха наистина — норманската арка към вестиария, бронзовият лик на сър Родерик Боун, убит в сражението при Нюбъри. А аз го следвах с вида на бизнесмен на средна възраст, комуто показват църква или картинна галерия — като пребито куче. Но казах ли му, че всичко това вече го знам? Казах ли му, че съм Джордж Боулинг, син на Самюъл Боулинг — дори да ме е забравил, за баща ми ще се сети — и че не само съм слушал проповедите му в продължение на десет години и съм ходил на неделните му занятия, но и съм участвал в Лоуърбинфийлдския читателски кръжок и дори съм се опитал да чета „Сусам и лилии“, само за да му доставя удоволствие? Не, не му казах. Просто го следвах и мънках по онзи начин, по който мънкаш, когато те развеждат из петстотингодишна сграда и не се сещаш какво, по дяволите, да кажеш, освен че хич не й личи. Още в мига, щом го видях, реших да го оставя да си мисли, че не съм тукашен. При пръв удобен повод, без да ставам невъзпитан, пуснах шест пенса в кутията за дарения и се измъкнах.
Но защо? Защо не установих контакт, след като най-сетне бях срещнал някого, когото познавам?
Защото промяната във вида му след двайсет години всъщност ме уплаши. Сигурно си мислите, че ми се е сторил остарял. Тъкмо напротив! Беше се подмладил. И в миг научих нещо за хода на времето.
Старият Бетъртън трябва да е на шейсет и пет, значи когато сме се видели за последен път, да е бил на четирийсет и пет — на сегашната ми възраст. Косата му беше съвсем побеляла, а когато погребвахме майка, беше една такава прошарена, като четка за бръснене. Все таки първата ми мисъл, щом го видях, беше, че изглежда по-млад. Аз го смятах за престарял старец, а той съвсем не беше толкова стар. Осъзнах, че като момче всички над четирийсет са ми се стрували просто похабени развалини, тъй стари, че едва ли има разлика между тях. Сигурно четирийсет и пет годишният мъж ми се е струвал по-стар, отколкото този изкуфял дядо на шейсет и пет ми се струва сега. И за бога! Самият аз съм на четирийсет и пет. Уплаших се.
Ето значи как изглеждам на двайсетгодишните младежи, рекох си на излизане, крачейки между гробовете. Просто стар негоден кораб. Свършен. Странно. По принцип не се вълнувам особено от възрастта си. И защо да се вълнувам? Дебел съм, но съм здрав и силен. Мога да направя всичко, което пожелая. Розата ми мирише по същия начин, както ми миришеше на двайсет. Ах-х, но дали аз мириша на розата по същия начин? Сякаш в отговор по уличката се зададе девойче, може би осемнайсетгодишно. Мина на метър от мен. Улових погледа й — мимолетен, най-бегъл поглед. Не, не изплашен, нито пък враждебен. Просто някак неспокоен, далечен, като на диво животно, с което си срещнал очи. Тя е родена и израсла в двайсетте години, откакто съм напуснал Лоуър Бинфийлд. Всичките ми спомени биха й се сторили безсмислени. Тя живее в друг свят, като животно.