Върнах се в хотела. Пиеше ми се, но барът отваряше едва след половин час. Помотах се малко, разлистих един брой на Спортинг анд Драматик от миналата година и не след дълго се появи русокосата дама, за която предполагах, че може да е вдовица. Изпитах внезапно, отчаяно желание да легна с нея. Исках да докажа на себе си, че в старото куче има още хляб, дори ако трябва да носи изкуствени зъби. В крайна сметка, казах си, ако тя е на трийсет, а аз — на четирийсет и пет, това не е чак толкова зле. Стоях пред празната камина, сякаш си греех задника, както се прави през лятото. В синия си костюм не изглеждам толкова зле. Позакръглен, несъмнено, но изискан. Светски мъж. Мога да мина за борсов агент. Приготвих най-шикозния си акцент и небрежно подхвърлих:
— Великолепно юнско време.
Съвсем безобидна забележка, нали? Съвсем не е от категорията на „Не съм ли ви виждал някъде?“.
Но не пожънах успех. Тя не отговори, просто смъкна за половин секунда вестника, който четеше, и ми метна поглед, който би пропукал и прозорец. Беше кошмарно. Имаше сини очи от онези, дето те пронизват като куршум. В тази част от секундата разбрах колко криво съм я изтълкувал. Тя не е от онези вдовици с боядисани коси, които обичат да ги водиш на танци. Принадлежи към горната прослойка на средната класа, вероятно е дъщеря на адмирал и е учила в добро училище, където се играе хокей. И себе си криво бях изтълкувал. Нов костюм или не, не можех да мина за борсов посредник. Изглеждах чисто и просто като търговски пътник, комуто случайно са паднали малко парици. Изнизах се в частния бар да изпия една-две бири преди вечеря.
Бирата не беше същата. Помня едновремешната бира, доброто старо местно пиво, което имаше някакъв вкус, защото се правеше с варовита вода. Попитах барманката:
— Пивоварната още ли е на Бесемърови?
— Бесемърови ли? О-о, не, сър! Тях ги няма. О-о, от години — още преди да дойдем тук.
Беше приятелски настроена, от онези барманки, които наричам „тип по-голяма сестра“ — на около трийсет и пет, с едно такова благо лице и едри ръце, каквито развиват от постоянна работа с канелката. Каза ми името на тръста, изкупил пивоварната. В интерес на истината, можех да се досетя по вкуса. Баровете бяха разположени околовръст, със сепарета между отделните части. Оттатък, в общия бар, двама играеха дартс, а в „Кана и бутилка“ седеше някакъв, когото не виждах, но от време на време вмяташе по някоя ремарка с гробовен глас. Барманката се облегна на бара с пухкавите си лакти и се заприказвахме. Изредих й имената на хората, които познавах, и сред тях нямаше и едно, което да е чувала. Живеела в Лоуър Бинфийлд от пет години. Дори не е чувала за стария Тру, който държеше хотела едно време.
— Самият аз съм живял в Лоуър Бинфийлд — обясних й. — Доста отдавна, преди войната.
— Преди войната ли? Я стига! Не изглеждате толкова стар.
— И сигурно ти се струва попроменено — обади се онзи тип от „Кана и бутилка“.
— Градът се е разраснал — отбелязах. — Сигурно заради фабриките.
— Е, повечето хора работят във фабриките, естествено. Едната е грамофонната, а другата прави дамски чорапи, „Тру фит Стокингс“. Сега обаче, разбира се, правят бомби.
Не можах да разбера защо се разбира, но тя започна да ми разказва за някакъв младеж, който работел в „Труфит“ и идвал понякога в хотела, та той й разказал, че правели и бомби, освен чорапи, защото по някаква причина, която не схванах, двете лесно се съчетавали. А после ми заговори за голямото летище край Уолтън — което обяснява защо постоянно виждах бомбардировачи — и скоро вече обсъждахме войната, както обикновено. Чудна работа. Дойдох тук, тъкмо за да избягам от мисълта за войната. Но нима е възможно? Тя витае във въздуха, който дишаш.
Казах, че предстои през 1941-ва. Онзи в „Каната“ вмъкна лоша работа. Барманката добави, че направо настръхвала и продължи:
— Ама то май от нея няма никаква полза, нали, като свърши всичко. И понякога лежа будна нощем, и чувам онези чудовища в небето, и си казвам: „Добре, ами ако вземе да ми пусне някоя бомба право на главата?“ И цялата тази противовъздушна отбрана, и госпожица Тоджърс, тя е местният отговорник, дето все повтаря, че е достатъчно да си пазиш главата и да запушиш прозорците с вестници, и се говори, че ще копаят бомбено скривалище под кметството. Но аз както го виждам, как да сложиш противогаз на бебе?