И ето ви нещо много странно. Още незаглъхнал екотът от този ужасен, оглушителен трясък, който сякаш ме скова от глава до пети, и вече бях успял да си помисля, че в избухването на голям снаряд има нещо величествено. Как звучи ли? Трудно е да се опише, защото онова, което чуваш, се смесва с онова, от което се страхуваш. Най-вече извиква в съзнанието ти представата за пръскащ се метал. Сякаш огромни листове стомана се раздират пред очите ти. Но странното е чувството, което извиква този звук — сякаш изведнъж те блъсват лице в лице с действителността. То е като да ти плиснат кофа вода, за да те събудят. Внезапно изплуваш от сънищата си от дрънченето на метала и всичко е ужасно, и много истинско.
Отекнаха писъци и викове, и свистенето на рязко натиснати спирачки. Втората бомба, която очаквах, не падна. Понадигнах глава. От всички страни хора тичаха и пищяха. Една кола беше поднесла и се плъзгаше диагонално по паважа. Женски глас пищеше:
— Германците! Германците!
Отдясно като че ли ми се мярна облото пребледняло лице на мъж, досущ като намачкана хартиена кесия, който бе свел поглед към мен и трепереше:
— Какво става? Какво става? Какво правят?
— Започна се — казах. — Това беше бомба. Лягайте на земята.
Но втората бомба така и не падна. След около четвърт минута отново надигнах глава. Някакви хора продължаваха да се щурат по улицата, други стърчаха като побити в земята. Някъде иззад къщите се надигаше огромна прашна пелена, всред която се виеше струя катраненочерен дим. И тогава видях необикновена гледка. Оттатък пазарището Главната леко се изкачва нагоре. Та по това нанадолнище се носеше стадо прасета, нещо като огромен потоп от свински зурли. След миг, естествено, разбрах какво е. Съвсем не бяха прасета, а ученици с противогази. Сигурно търчаха към някоя изба, където са инструктирани да се крият в случай на въздушно нападение. Отзад дори различих едно по-високо прасе, вероятно госпожица Тоджърс. Но ви казвам, че за миг ми се сториха точно като стадо прасета.
Изправих се и прекосих тържището. Хората започваха да се поуспокояват и край мястото, където беше паднала бомбата, вече се насъбираше тълпа.
О, да, прави сте, разбира се. Не беше немски самолет, все пак. Войната не е избухнала. Просто злополука. Самолетите излетели на бомбено учение — във всеки случай, носели са бомби — и някой натиснал лоста по погрешка. Сигурно после добре са го наковали. Докато пощальонът позвъни в Лондон да попита има ли война, и докато му отговорят, че няма, всички вече бяха схванали, че е станала злополука. Но имаше един промеждутък, от една до пет минути, в който няколко хиляди души вярваха, че сме във война. Слава богу, че не продължи по-дълго. Още четвърт час, и щяхме да линчуваме първия шпионин.
Последвах тълпата. Бомбата беше паднала в малка пресечка на Главната — там, където беше магазинът на чичо Изикиъл. Нямаше и петдесет метра от точното място. Завих зад ъгъла и дочух ромон на гласове: „О-о-о!“ — едно такова страхопочитание, сякаш се боят и това им доставя огромно удоволствие. За щастие стигнах няколко минути преди линейката и пожарната кола, и въпреки петдесетината човека, които вече се бяха насъбрали, видях всичко.
На пръв поглед сякаш от небето валяха тухли и зеленчуци. Наоколо беше осеяно със зелеви листа. Бомбата беше изтрила от лицето на земята зарзаватчийница. На къщата отдясно част от покрива й беше отнесен и подпокривните греди горяха, а околните къщи бяха пострадали до една, повече или по-малко, и прозорците им бяха строшени. Само че всички гледаха къщата отляво. Стената й — тази, която е граничела със зарзаватчийницата — беше срутена, ама толкова чисто, сякаш е била отрязана с нож. Но необикновеното е, че в стаите на горния етаж всичко бе останало непокътнато. Все едно гледаш в куклен дом. Скриновете, креслата в спалнята, избелелите тапети, неоправеното легло и гърнето под леглото — всичко тъкмо както хората са живели, освен дето стената липсваше. Долните стаи обаче бяха пострадали от силата на взрива. Там цареше ужасяваща бъркотия от натрошени тухли, хоросан, крака на столове, късове от лакиран бюфет, дрипи от покривка, купчина изпочупени чинии и парчета от кухненска мивка. Буркан конфитюр се беше търколил на пода, оставяйки след себе си дълга следа сладко, а край нея се точеше ивица кръв. Но сред изпотрошения порцелан се въргаляше крак. Просто крак, още обут в панталон и е черен ботуш с гумен ток „Уд-Милн“. Ето на какво охкаха и ахкаха хората.