Настъпих газта и старата кола зафуча нагоре-надолу по хълмовете, а кравите, брястовете и житните полета се плъзгаха зад стъклото, докато двигателят загря до червено. Чувствах се в почти същото настроение, както в онзи януарски ден, когато крачех по Странд — денят, когато си взех новите изкуствени зъби. Сякаш ми е дадена ясновидска дарба. Струваше ми се, че виждам цяла Англия, и всички хора в нея, и всичко, което ще се случи на всекиго. От време на време, дори тогава, в мислите ми се прокрадваше някое и друго съмнение. Светът е много голям — нещо, което забелязваш, когато дълго пътуваш с кола, и това в известен смисъл е успокоително. Помислете си за обширните поля, които прекосяваш само в едно-единствено кьоше на едно-единствено английско графство. Като Сибир е. И нивите, и буковите горички, и селските къщи, и църквите, и селата с малките им бакалнички, и енорията, и патиците по ливадите. Твърде голямо е, за да бъде променено, не е ли така? Неминуемо ще остане повече или по-малко същото. Скоро стигнах покрайнините на Лондон и хванах по Ъксбридж Роуд, та чак до Саутол. Километри наред грозни къщи, с хора в тях, които живеят скучни благочинни животи. А отвъд се простира Лондон, трийсет километра все улици, площади, сбутани задни алеи, жилищни сгради, блокове, кръчми, закусвални за пържена риба и картинни галерии, с всичките им осем милиона жители с дребните си лични животчета, които не искат да им бъдат променяни. Още не са измислени бомби, които да изличат съществуването им. И присъщия му хаос! И колко са уединени тези животи! Джон Смит къса билетите на стадиона, Бил Уилямс си разказва вицове с бръснаря, госпожа Джоунс се прибира у дома с вечерната бира. Осем милиона такива! Бомби-небомби, все ще се справят някак и ще продължат да живеят живота, който са живели, не е ли така?
Илюзия! Измишльотини! Няма значение колко са, все това ги чака. Тежките времена наближават, аеродинамичните мъже — също. А какво следва после — това не знам, дори не ме интересува. Знам само, че ако има нещо, което те вълнува и на йота, най-добре се сбогувай с него отсега, защото всичко, което ти е било познато, затъва, затъва все по-дълбоко в калта, под непрестанния трясък на картечниците.
VII
Но като се върнах в предградието, настроението ми внезапно се промени.
Внезапно ме осени мисълта — досега дори не ми беше хрумвала, — че Хилда може наистина да е болна.
Въздействието на средата, нали разбирате. В Лоуър Бинфийлд нито за миг не се усъмних, че не е болна и просто ми е скроила номер, за да ме прибере у дома. Тогава ми се стори съвсем естествено, не знам защо. Но като навлязох в Уест Блечли и Хесперидийс Истейт се сключи около мен като червения тухлен затвор, който всъщност е, веднага се върнах към обичайните си мисловни навици. Налегна ме онова понеделник-сутрешно усещане, че всичко е безрадостно и благоразумно. Осъзнавах каква безмерна тъпота е — онова, за което пропилях последните пет дни. Скришом да отскоча до Лоуър Бинфийлд, за да се помъча да възкреся миналото, а после, в колата, на връщане към дома, да си наизмисля тонове пророчески дивотии за бъдещето. Бъдещето! Какво общо има бъдещето с хора като нас с вас? Да задържим работата си — ето нашето бъдеще. А Хилда — бомбите наистина ще вземат да падат, и тя ще продължава да си мисли за цената на маслото.
Внезапно проумях какъв глупак съм бил, да си помисля, че би направила подобно нещо. Разбира се, че сигналът за помощ не е бил фалшив! Да не би да й стига въображението за подобно нещо?! Това е просто суровата гола истина. Въобще не лъже, действително е болна. И, господи! — може би в същия този миг лежи някъде, гърчи се в нечовешки болки, или дори е мъртва, знам ли. При тази мисъл ме обля ужасяващо болезнен страх, нещо като кошмарно ледено усещане в стомаха. Стрелнах се по Елесмиър Роуд с близо шейсет километра в час и вместо да прибера колата в гаража, спрях пред къщата и веднага изскочих.
Значи все пак обичам Хилда, ще кажете. Не знам какво разбирате под „обичам“. Вие обичате ли лицето си? Сигурно не, но не можете да си представите себе си без него. То е част от вас. Е, същото изпитвам и аз към Хилда. Когато всичко е наред, не мога да я гледам, но при мисълта, че може да е мъртва или дори да й е зле, ме втриса.
Затърсих припряно ключа, отворих и отвътре ме блъсна познатата миризма на стари шлифери.
— Хилда! Хилда! — завиках.