Отговор не последва. Известно време продължих да викам „Хилда! Хилда!“ в нищото и по гръбнака ми пропълзя ледена струйка пот. Може би вече са я откарали в болница — може би горе в празната къща лежи труп.
Хукнах по стълбите, но в същия миг двете деца, по пижами, излязоха от стаите си от двете страни на площадката. Да е било осем-девет вечерта — във всеки случай тъкмо почваше да се здрачава. Лорна се провеси на перилата.
— О-о, тати! О-о, тати е! Защо си идваш днес, тати? Мама каза, че ще си дойдеш чак в петък.
— Къде е майка ви?
— Мама я няма. Излезе с госпожа Уийлър. Защо си идваш днес, тати?
— Значи майка ви не е болна?
— Не. Кой ти каза, че болна? Тати! Беше ли в Бърмингам?
— Да. Хайде обратно в леглата. Ще настинете.
— Тати, а къде са ни подаръците?
— Какви подаръци?
— Подаръците от Бърмингам.
— Ще ги видите на сутринта.
— О-о, тати, не може ли да ги видим сега?
— Не. А сега млък и обратно в леглата, че иначе ще ви напляскам.
Значи все пак не е болна. И действително ме е излъгала. Да ви призная, не знаех да се смея ли, да плача ли. Обърнах се към входната врата, която бях оставил отворена, и там, неестествено огромна, видях насреща ми да се задава Хилда.
Гледах я как се приближава в последните отблясъци на вечерта по градинската алея. Странно, като си помисли човек, че само преди три минути полудявах от тревога и по гърба ми се стичаше истинска ледена пот само защото подозирах, че може да е мъртва. Е, не беше мъртва — беше си както обикновено. Старата Хилда с тънките рамене, тревожното изражение, сметката за газта и училищните такси, и миризмата на стари шлифери, и кантората в понеделник — всички основополагащи факти, към които неизменно се връщаш, „вечните истини“ на стария Портиъс. Личеше си, че Хилда не е в много радостно настроение. Стрелна ме с поглед, както когато й се върти нещо в главата — както те стрелва някое малко животинче, например невестулка. Изобщо не се изненада, че съм се прибрал, обаче.
— О, ти вече се върна? — рече.
Очевидно съм се върнал, затова не отвърнах. Не понечи да ме целуне.
— Няма нищо за вечеря — побърза да продължи. Това е Хилда, в целия й блясък. Винаги успява да каже нещо гадно още щом прекрачиш прага. — Не те очаквах. Ще трябва да ядеш хляб и сирене — но май нямаме сирене.
Последвах я вътре, в миризмата на шлифери. Влезе в дневната. Затворих вратата и включих лампата. Бях решен да заговоря пръв и знаех, че е по-добре да съм твърд от самото начало.
— Така, какво, по дяволите, искаше да ми кажеш с тоя номер, дето ми го погоди?
Тя просто остави чантата си върху радиото и за миг на лицето й се изписа искрено изумление.
— Какъв номер? За какво говориш?
— За сигнала за помощ!
— Какъв сигнал? Джордж, какви ги говориш?
— Да не искаш да кажеш, че не си пускала сигнал за помощ, защото си тежко болна?
— Разбира се, че не съм! Как бих могла? Не съм била болна. Защо ще правя подобно нещо?
Взех да обяснявам, но едва ли не преди да съм казал и дума, проумях какво се е случило. Аз чух само края на съобщението, а явно е ставало дума за друга Хилда Боулинг. Сигурно, ако отвориш указателя, има хиляди Хилди Боулинг. Просто тъпа грешка, както винаги. Хилда не е проявила дори малкото въображение, което й бях приписал. Единственото интересно нещо в цялата работа бяха петте минути, в които си мислех, че е умряла, и открих, че все пак ми пука. Но това мина и замина. Докато се обяснявах, тя ме гледаше и по очите й познах, че ми готви нещо. После започна да ме разпитва с онзи неин тон, който наричам „от трета степен“ и който не е, както може би си мислите, яростен или натякващ, а тих и някак нащрек.
— Значи си чул съобщението в хотела в Бърмингам, така ли?
— Да, снощи, по националните новини.
— И кога си тръгна от Бърмингам?
— Тази сутрин, разбира се. — Мислено бях планирал цялото пътуване, просто за всеки случай, ако се наложи да лъжа откъде съм минал. Тръгнал съм в десет, обяд в Ковънтри, чай в Бедфорд — всичко беше предвидено.
— Значи ти снощи си си мислел, че съм тежко болна, но си си тръгнал едва тази сутрин?
— Но нали ти казах, че мислех, че не си болна. Не ти ли обясних? Мислех, че това е просто поредният ти номер. Звучеше далеч по-вероятно да е така.
— Много съм изненадана, че въобще си си тръгнал! — заяви толкова кисело, че веднага ми се изясни — готви ми нещо. Но тя продължи по-кротко: — Значи си тръгнал тази сутрин, така ли?