Останах със залепено до металната врата ухо. Вече не знаех кое е по-ледено, металната врата или аз.
А след това доктор Дюселдорф каза:
— Искате ли да го прегърнете?
— Никога няма да се осмеля — рече майка ми.
— Не бива той да ни вижда в това състояние — добави баща ми.
И в този момент разбрах, че родителите ми са страхливци. По-лошо дори: двама страхливци, които вземат и мен за страхливец!
Тъй като от кабинета се чу шум от столове, отгатнах, че ще излязат и отворих първата попаднала ми врата.
Така се озовах в шкафа за метлите, където прекарах остатъка от сутринта, защото, може би не знаеш това, Дядо Боже, но шкафовете за метли се отварят отвън, но не и отвътре, сякаш някой го е страх, че през нощта метлите, кофите и парцалите ще се ометат!
Във всеки случай не ми пречеше, че съм затворен в тъмното, понеже вече нямах желание да виждам когото и да било, пък и ръцете и краката не ме слушаха чак толкова след шока, че чух онова, което чух.
Към обяд усетих, че на горния етаж настана суматоха. Чувах стъпки и тичане. След това отвсякъде започнаха да крещят името ми:
— Оскар! Оскар!
Беше ми добре да чувам, че ме викат и да не отговарям. Искаше ми се да притесня цялата земя.
Мисля, че след това подремнах малко, а после забелязах суркащите се пантофи на госпожа Н’да, чистачката. Тя отвори вратата и здравата се стреснахме, тя, защото не очакваше да ме намери там, а аз, защото не си спомнях, че е толкова черна. Нито пък, че крещи толкова силно.
След това настана голямо меле. Всички дойдоха: доктор Дюселдорф, главната, дежурните сестри и останалите санитарки. Аз очаквах да ме навикат, а пък те всички се сополивеха и се усетих, че трябва бързичко да се възползвам от положението.
— Искам да видя Маминка Роза.
— Оскаре, ама ти къде беше изчезнал? Как се чувстваш?
— Искам да видя Маминка Роза.
— Как се озова в този шкаф? Проследи ли някого? Чу ли нещо?
— Искам да видя Маминка Роза.
— Пийни чаша вода.
— Не. Искам да видя Маминка Роза.
— Хапни…
— Не. Искам да видя Маминка Роза.
Гранит. Скала. Бетон. Няма прошка. Дори не слушах какво ми говорят. Исках да видя Маминка Роза.
Доктор Дюселдорф изглежда много се притесняваше от колегите си, че няма никакъв авторитет пред мен. И накрая поддаде.
— Някой да отиде да доведе дамата!
Тогава се съгласих да си почина и поспах малко в стаята.
Когато се събудих, Маминка Роза беше тук. Усмихваше се.
— Браво, Оскар, успя. Страхотно ги шамароса. Обаче резултатът е, че сега ревнуват от мен.
— Дреме ми.
— Те са добри хорица, Оскаре. Много добри хорица.
— Не ми пука.
— Какво не е наред?
— Доктор Дюселдорф каза на родителите ми, че ще умра, а те избягаха. Мразя ги.
Разказах й всичко подробно, както на теб, Дядо Боже.
— Ммм — рече Маминка Роза, — това ми напомня за една моя битка във Бетюн срещу Сара Юп Бум, кечистката с намазнено тяло, змиорката на ринга, една акробатка, която се биеше почти гола и която се изплъзваше от ръцете, щом човек се опиташе да й приложи хватка. Тя се биеше само в Бетюн, където всяка година печелеше купата на Бетюн. А пък аз страшно исках купата на Бетюн.
— Какво направихте, Маминке Роза?
— Мои приятели й хвърлиха брашно, докато тя се качваше на ринга. От олио и брашно става добро тесто. С три ключа и две движения проснах Сара Юп Бум на тепиха. След мен вече не я наричаха змиорката на ринга, а панирания хек.
— Извинете ме, Маминке Роза, но наистина не виждам връзката.
— А пък аз я виждам чудесно. Винаги има решение, Оскаре, винаги има по един чувал брашно някъде. Би трябвало да пишеш на Дядо Боже. Той е по-силен от мен.
— Дори в кеча ли?
— Да. Дори в кеча, Господ е спец. Опитай, Оскарчо. От какво те боли най-много?
— Мразя родителите си.
— Тогава ги мрази много силно.
— Вие ли ми казвате това, Маминке Роза?
— Да. Мрази ги много силно. Да имаш какво да предъвкваш. А когато приключиш с предъвкването, ще видиш, че не си е струвало. Разкажи всичко това на Дядо Боже и в писмото си го помоли да ти дойде на гости.