— Той пътува ли?
— По негов си начин. Не често. Дори доста рядко.
— Защо? И той ли е болен?
И тогава от въздишката на Маминка Роза разбрах, че и ти, Господи, си в тежко състояние.
— Твоите родители никога ли не са ти говорили за Господ, Оскар?
— Оставете. Родителите ми са тъпанари.
— Разбира се. Но не са ли ти говорили за Господ?
— Говорили са ми. Само веднъж. За да ми кажат, че не вярват в него. Те пък вярват в Дядо Коледа.
— Чак толкова ли са тъпи, Оскарчо?
— Представяте ли си! В деня, когато се върнах от училище и им заявих, че трябва да престанат да се втеляват и че както всички мои приятели, вече знам, че Дядо Коледа не съществува, те гледаха сякаш падат от небето. И понеже бях направо бесен, че в междучасието ме бяха взели за идиот, те ми се заклеха, че не били искали да ме лъжат и че искрено вярвали, че Дядо Коледа съществува, и били много разочаровани, ама страшно разочаровани, че не било вярно! Казвам ви, големи задръстеняци, Маминко Роза!
— И значи не вярват в Господ?
— Не.
— И това не те заинтересува?
— Ако се интересувах от онова, което си мислят тъпанарите, нямаше да имам време да се интересувам от онова, което мислят умните хора.
— Прав си. Но фактът, че родителите ти, които според теб са тъпанари…
— Да. Истински тъпанари, Маминке Роза!
— И така, ако твоите родители, които объркват нещата, не вярват, защо пък ти точно заради това да не повярваш и да не го помолиш да ти дойде на гости?
— Дадено. Но не ми ли казахте, че е на легло?
— Не. Той има много особен начин да отива на гости. Идва ти на гости в мисълта. В главата ти.
Е, това вече ми хареса. Помислих си, че е страхотно. Маминка Роза добави:
— Ще видиш — неговото посещение много помага.
— ОК, ще говоря с него. Всъщност, посещенията, които засега най-много ми помагат, са вашите.
Маминка Роза се усмихна и почти свенливо се наведе и ме целуна по бузата. Не смееше да стигне до края. Очите й просеха позволение.
— Хайде. Прегърнете ме. Няма да кажа на другите. Не искам да разбия репутацията ви на бивша кечистка.
Устните й докоснаха бузата ми и това ми достави удоволствие, стана ми топло и леко защипа, миришеше на пудра и сапун.
— Кога ще дойдете пак?
— Имам право да идвам само два пъти седмично.
— Ама това не е възможно, Маминке Роза! Няма пък да чакам три дни!
— Такъв е правилникът.
— Кой го прави тоя правилник?
— Доктор Дюселдорф.
— Точно сега доктор Дюселдорф се изпуска в гащите, като ме види. Идете да му поискате разрешение, Маминке Роза. Не си правя майтап.
Тя ме погледна колебливо.
— Не си правя майтап. Ако не идвате да ме видите всеки ден, аз пък няма да пиша на Дядо Боже.
— Ще опитам.
Маминка Роза излезе, а аз се разплаках.
Преди не си бях давал сметка колко се нуждая от помощ. Преди не си бях давал сметка колко наистина съм болен. При мисълта, че няма вече да виждам Маминка Роза, разбрах всичко и ето че то изригна в сълзи, които засмъдяха по бузите ми.
За щастие имах малко време да се освестя, преди тя да се върне.
— Готово, имам разрешение. Дванайсет дни поред имам право да ти идвам на гости всеки ден.
— При мен и само при мен?
— При теб и само при теб, Оскар. Дванайсет дни.
Не знам какво ме прихвана тогава, сълзите се върнаха и ме разтърсиха. А уж знам, че момчетата не бива да плачат, най-вече аз, дето с тоя череп като яйце не приличам нито на момче, нито на момиче, а по-скоро на марсианец. Но не можех да направя нищо. Не можех да спра.
— Дванайсет дни? Толкова ли е зле, Маминке Роза?
И нея също я напъваше на плач. Но се колебаеше. Някогашната кечистка пречеше на някогашното момиче да се отпусне. Беше красива гледка и малко ме поразсея.
— Какъв ден сме днес, Оскар?
— Ама че въпрос! Не виждате ли календара ми? Деветнайсети декември.
— В моя роден край, Оскар, има легенда, която твърди, че през дванайсетте последни дни от годината, човек може да познае времето за дванайсетте месеца на идващата година. Достатъчно е да наблюдаваш всеки ден, за да видиш в миниатюра какъв ще бъде месецът. Деветнайсети декември представлява месец януари, двайсети декември месец февруари и т.н. до трийсет и първи декември, който предрича следващия декември.