Деймън побутна с пръст чинията си към мен.
— Май ще изядеш всичко, което Лайла е приготвила.
Свих рамене, взех още една хапка от неговото шишче и го подхвърлих в устата си.
— От толкова време не съм яла нещо, което да не е безвкусно и сервирано в пластмасова чиния.
Лицето му се изопна и аз веднага съжалих за думите си.
— Аз…
— Яж колкото искаш — каза той и погледна настрани.
Брадичката му потрепери.
После струпа още шишчета, свинско печено и шепа грозде в чинията ми — ако погълнех всичко, щеше да се наложи да ме търкалят до спалнята. Огледах масата и в един момент засякох очите на Доусън. Той изглеждаше… просто изглеждаше тъжен.
Пъхнах ръка под масата и стиснах коляното на Деймън. Той се обърна и една тъмнокафява къдрица падна на челото му. Усмихнах му се и той сякаш се успокои.
Изядох почти всичко, тъй като знаех, че Деймън ще се почувства по-добре. Не знам точно защо, но до края на вечерта той отново придоби обичайната си високомерност.
След вечерята излязохме навън. Деймън се изтегна щастлив на един от тапицираните в бяло дивани, а аз се настаних в краката му. Разговорът беше ведър и спокоен. Люк и Парис също бяха с нас, както и Арчър. Дори Ашли и Андрю не проявиха типичната си антисоциалност.
Е, не говореха с мен, но винаги участваха в коментарите на Деймън, Доусън и Матю. И аз си мълчах, най-вече защото наблюдавах Бетани и Доусън.
Бяха толкова сладки.
Бет седеше в скута на Доусън, бе отпуснала глава на рамото му. Той я галеше нежно по гърба. От време на време прошепваше нещо в ухото й и тя се усмихваше.
Когато не ги гледах, хвърлях по едно око на Ди. През цялата вечер тя се приближаваше все по-близо до мястото, където Арчър разговаряше с Лайла. Броях минутите, преди Деймън да забележи.
Точно двайсет.
— Ди! — провикна се той. — Защо не ми донесеш едно питие?
Сестра му замръзна между масата и огнището. Присви светлите си очи.
— Какво искаш?
— Жаден съм. Мисля, че трябва да бъдеш добра сестра и да донесеш питие на горкия си брат.
Завъртях се и стрелнах Деймън с кръвнишки поглед. Той вдигна вежди и сложи ръце зад тила си.
— Да не си посмяла! — обадих се аз.
— Нямах такова намерение — отговори тя. — Има два крака.
Деймън не се отказа.
— Тогава защо не дойдеш тук и не си поговориш с мен?
Олеле!
— Няма място за мен на този диван — отвърна тя и скръсти ръце. — Колкото и да ви обичам, не искам да се сближаваме толкова.
До този момент Деймън вече бе успял да привлече вниманието на всички.
— Ще направя място на сестра си — прикани я той.
— Да бе. — Тя се завъртя и закрачи към масата. Издърпа си стол, настани се до Арчър и протегна ръка.
— Май не сме се запознали официално.
Арчър сведе поглед към изящната й ръка, после за миг стрелна очи към Деймън, след което стисна дланта й.
— Не, не сме.
Почти двуметровото извънземно зад мен се наежи. О, боже.
— Аз съм Ди Блек. Сестра съм на наглеца, известен като Деймън. — Тя се усмихна лъчезарно. — Но това сигурно ти е известно.
— Че е наглец, или че си му сестра? — попита невинно Арчър. — Отговорът и в двата случая е положителен.
Задавих се от смях.
От Деймън се понесе топлина.
— А дали съм братът, който ще ти срита задника, ако не пуснеш ръката на сестра ми? Отговорът пак е положителен.
Доусън се изкикоти.
Усмихнах се. Някои неща никога не се променят. Стремежът на Деймън, донякъде обиден, да контролира сестра си бе непокътнат.
— Не му обръщай внимание — каза Ди. — Липсват му социални умения.
— Съгласна съм — подхвърлих аз.
Деймън свали крак от бедрото ми и аз го изгледах. Той намигна и прошепна:
— Това определено няма да го бъде.
Арчър продължаваше да си говори с Ди, без да пусне ръката й. Не знаех дали го прави, за да предизвика Деймън, или просто наистина му беше приятно да я докосва. Деймън понечи да каже нещо грубо.