Стиснах глезена му.
— Остави ги намира.
— Няма как.
Плъзнах пръсти под края на джинсите му и се взрях в него.
— Моля те.
Той присви очи и те станаха искрящо зелени.
— Много ли ме молиш?
— Може би…
— Дано наистина е така. — Надигна се бавно и застана така, че коленете му притиснаха бедрата ми. Прегърна ме и отпусна глава на рамото ми. Извърнах лице. По тялото ми преминаха тръпки, когато докосна с устни брадичката ми. — Обичам да ми се молят отчаяно. Какво ще кажеш?
— Остави ги намира и ще си помисля… — отговорих, останала почти без дъх.
— Хм. — Притисна ме силно с крака. — Трудна сделка.
В съзнанието ми изскочи нещо наистина мръснишко и се изчервих. Деймън се облегна и наклони глава.
— За какво си мислиш, котенце?
— За нищо — казах и прехапах устни.
Той не беше убеден.
— Да не би да имаш нечисти мисли за мен? Ех…
— Нечисти мисли? — ухилих се аз. — Не бих се изразила чак така…
Деймън допря устни до ухото ми и по гърба ми отново преминаха тръпки.
— Аз бих се изразил точно така. И не бих спрял дотук.
Поклатих глава и осъзнах, че Деймън напълно е забравил с кого си говори Ди. Тя ми беше длъжница. Разбира се, да бъда в обятията на Деймън и да чувствам допира на кожата му не беше задължително. Не и когато започна да си играе с края на роклята ми и да докосва нежно бедрата ми.
Доусън и Бет първи отидоха да си легнат. Минаха покрай нас. Бет ми се усмихна и ми пожела лека нощ. Матю и Лайла бяха следващите, макар да тръгнаха в различни посоки. Не исках да си представям нещо друго. Това би било гнусно, защото Матю все пак ми беше учител.
Вечерта приключи и всички се прибрахме, включително Арчър и Ди. Когато влязоха в къщата, Деймън така протегна врат, та помислих, че главата му ще падне. И без това нямаше смисъл да се намесва — и двамата отиваха на горния етаж.
Реших да си мълча, да не би да се затича след тях.
На двора останахме само аз и Деймън, загледани в звездното небе. Щом се оказахме сами, се настаних в скута му и сгуших глава под брадичката му. Той целуваше челото ми, носът ми, устните ми. С всяка целувка заличаваше минута от времето, прекарано в плен на Дедал. Целувките му наистина променяха съдби. Не че бих го признала гласно. Егото му и без това беше гигантско.
Не говорехме. Трябваше да си кажем толкова много неща и същевременно нямаше какво да си кажем. Бяхме извън Зона 51 и засега — в безопасност, но бъдещето ни бе неизвестно. Дедал ни търсеха, а ние не можехме да останем тук завинаги. Зона 51 беше твърде близо, пък и населението на града бе достатъчно многобройно. Все щяха да се появят любопитни очи и да се стигне до неудобни въпроси. Люк се бе сдобил с ЛХ-11, а ние нямахме представа какво точно причинява веществото, нито защо Люк искаше нещо толкова опасно. В килиите на министерството все още имаше хибриди и луксианци. Да не говорим за онези страховити деца.
Нямах представа какво щеше да се случи оттук нататък и самата мисъл за бъдещето ме караше да треперя от страх. Утрешният ден не беше сигурен. Следващите няколко часа също не бяха сигурни. Дъхът ми спря, когато го осъзнах, и ме обзе напрежение. Можеше да не доживеем дори следващата минута. Деймън ме притисна по-силно.
— За какво си мислиш, котенце.
Питах се дали да излъжа, но точно сега не исках да съм силна. Не исках да се преструвам, че всичко е наред, тъй като не беше.
— Уплашена съм.
Той отново ме притисна към гърдите си и опря брадичка на моята. Наболата му брада ме убоде и аз не сдържах усмивката си.
— Щеше да си луда, ако не беше уплашена.
Затворих очи и потърках буза в неговата. Сигурно щях да си причиня болка, но щеше да си струва.
— Ти страхуваш ли се?
Той се засмя тихо.
— Аз ли? Не.
— Прекалено си готин да се страхуваш, а?
Той целуна чувствителното място под ухото ми и цялата настръхнах.
— Виж как знаеш. Гордея се с теб.
Засмях се.
Деймън замръзна — както винаги, когато се смеех. После ме стисна толкова силно, че извиках.
— Съжалявам — прошепна той, потърка нос във врата ми и отпусна прегръдката си. — Излъгах.
— За какво? Че си горд мен? — подразних го аз.