— Не. — Почти се засмях, но внезапно си спомних думите на Итън. Нямаше начин те да са свързани с това, за което говореше Кити. Нали? — Казаха ми, че искат още хибриди.
Притеснение се изписа на лицето й и ми се прииска, да не й бях казвал.
— Какъв вид рак има Лори? — попитах, докато галех ръката й.
Не спирах да я докосвам нито за миг, откакто влязох в стаята.
Беше отпуснала пръсти на брадичката ми. Бяхме толкова близо, колкото бе редно, защото ни наблюдаваха.
— Същият като на баща ми.
Стиснах ръката й.
— Съжалявам.
Погали лицето ми.
— Видях я само веднъж, но тя не изглеждаше добре. Подлагат я на лечение с вещество, което извличат от луксианците и хибридите. Наричат го ЛХ-11.
— ЛХ-11?
Тя кимна и после се намръщи.
— Моля? — попита.
По дяволите, точно това искаше Люк. Което повдигаше въпроса защо му е необходим серум, който Дедал изпробват върху болни хора.
Свъси вежди още по-явно и аз скъсих незначителното разстояние между телата ни.
— Ще ти кажа по-късно — прошепнах.
На лицето й се изписа разбиране. Тя премести леко крака си и го допря до моя. Дъхът ми секна, когато в очите й проблесна нещо различно. Тя прехапа устни, а аз се сдържах да не простена.
Руменина заля отново лицето й, което въобще не облекчи положението ми. Прокарах пръсти по ръката й и настръхнах от нейния трепет.
— Какво ли не бих дал за малко лично пространство…
Тя сведе очи.
— Ужасен си.
— Така е.
Лицето й помръкна.
— Чувствам се така, сякаш над нас виси огромен часовник, сякаш ни изтича времето.
Най-вероятно беше права.
— Не мисли за това.
— Не е лесно.
Настъпи пауза, погалих бузата й и притиснах палец към нежната й кост. Измина известно време.
— Видя ли мама?
— Не. — Исках да й обясня защо, исках да й кажа повече, но разкриването на каквато и да било информация щеше да бъде твърде рисковано. И все пак ми хрумна нещо. Можех да приема истинската си форма и да общувам с нея по този начин, но се съмнявах всевишните сили да одобрят похвата ми. А в момента не исках да рискувам. — Но Ди я наглежда.
Кити задържа очите си затворени.
— Мама ми липсва — прошепна тя и сърцето ми се пропука. — Наистина ми липсва.
Не знаех какво да отговоря. Какво можех да отговоря? „Съжалявам“ нямаше да помогне. Докато се чудех как да я разведря, опознавах отново фините очертания на лицето й, грациозната извивка на врата й и изящните й рамена.
— Кажи ми нещо, което не знам.
Отминаха няколко мига, после тя отговори.
— Винаги съм искала могвай.
— Моля?
Миглите на Кити потрепваха, но тя вече се усмихваше. Олекна ми.
— Гледал си филма „Гремлини“, нали? Помниш ли Гизмо? — Кимнах и тя се засмя. Звукът бе дрезгав, сякаш отдавна не се бе смяла. — Мама ми позволяваше да го гледам като дете и аз бях вманиачена по Гизмо. Исках да имам такова демонче повече от всичко на света, дори обещах на мама, че няма да го храня след полунощ и ще внимавам да не го намокря.
Прегърнах я и се усмихнах, като си представих дребните мъхести кафяво-бели животинки.
— Не знам — казах.
— Какво?
Тя се сгуши по-близо и склони глава на рамото ми. Прегърнах я и сякаш за първи път от седмици си поех дъх.
— Ако имах могвай, определено щях да го храня след полунощ. Онзи гремлин с белия гребен беше уникално як.
Тя отново се засмя. Звукът се понесе из мен и се почувствах хиляда килограма по-лек.
— Защо ли не се изненадвам? — каза тя. — Много ще си допаднете с гремлините.
— Ами какво да ти кажа? Всичко е заради прекрасния ми характер.
Единайсета глава
Кейти
Част от мен все още вярваше, че това е сън. Че ще се събудя и Деймън няма да е до мен. Че ще бъда сама с мислите си, преследвана от спомените за онова, което извърших. Страхът и срамът ме възпряха да му разкажа за Блейк. Убийството на Уил беше различно. То бе акт на самозащита, пък и копелето все пак бе успяло да ме простреля. Но Блейк? Това беше акт на агресия и нищо повече.
Как щеше да ме погледне Деймън, ако знаеше, че съм убийца? Защото това направих — убих Блейк.
— Тук ли си? — попита той.