— Да.
Отблъснах болезнените мисли и го докоснах. Честно казано, не спирах да го докосвам, за да не забравя, че наистина е тук. Помислих си, че и той прави същото, но всъщност Деймън обичаше да ме докосва — едно от многото неща, които обожавах. Исках да продължава. Имах отчаяна нужда да се изгубя в него по начин, по който можех да го направя само с Деймън.
Погалих долната му устна с върха на пръста си. Един мускул на лицето му се напрегна и очите му засияха. Сърцето ми направи мъничък акробатичен скок и Деймън затвори очи с изопнато лице. Опитах да отдръпна ръката си.
Той ме улови за китката.
— Недей.
— Съжалявам. Просто ти… — замълчах, защото не знаех как да го обясня.
На лицето му засия усмивка.
— Аз мога да го понеса. А ти?
— Да.
„Всъщност не“ признах пред себе си. Исках да се покатеря върху него. Не исках между нас да има нищо. Исках него. Ала забавните пакости не бяха подходящи в конкретната ситуация, пък и нямах желание да ставам ексхибиционист. Затова се примирих с второто най-добро нещо. Вплетох пръсти в неговите.
— Радвам се, че си тук. И това ме кара да се чувствам виновна.
— Недей. — Той отвори очи и зениците му засияха като диаманти. — Не бих искал да съм, където и да било другаде.
Изсумтях.
— Сериозно ли?
— Сериозно. — Той ме целуна нежно и бързо се отдръпна. — Звучи налудничаво, но е така.
Исках да го попитам как възнамерява да се измъкнем оттук. Сигурно имаше план. На това се надявах. Не можех да си представя, че е влетял в сградата на Дедал, без да е помислил за обратния път. Не че аз се чудех как да избягам. Просто не бях открила подходящ начин да го направя. — Облизах устни. Очите на Деймън пламнаха.
— Ами ако… — Преглътнах и продължих тихо. — Ами ако това е бъдещето ни?
— Не. — Притегли ме напред и след секунда се озовах притисната до гърдите му. Устата му се раздвижи до ухото ми и той прошепна: — Това не е бъдещето ни, котенце. Обещавам ти.
Поех си рязко дъх. Спомените за неговата близост бяха далеч от действителното усещане. Здравината на гърдите му, допрени в моите, размъти мозъка ми. Думите му изпълниха тялото ми с топлина. Деймън изпълняваше всичките си обещания.
Сложих глава между врата и рамото му и вдишах миризмата на сапун и аромата на дива природа, който бе специфичен за Деймън.
— Кажи го — прошепнах аз.
Той плъзна ръка по гърба ми и аз потреперих.
— Какво да кажа, котенце?
— Знаеш какво.
Той потърка брадичка в косата ми.
— Обичам… колата си Доли.
Извих устни в гримаса.
— Не това.
— О! — От устните му се стичаше невинност. — Сетих се. Обичам „Детективи на духове“.
— Ти си гадняр.
Той се засмя леко.
— Ама ме обичаш.
— Така е.
Целунах го по рамото.
Настъпи пауза. Усетих как пулсът му се ускори. Моят също.
— Обичам те — каза той с твърд глас. — Обичам те повече от всичко.
Отпуснах се върху него. Най-вероятно си почивах истински за първи път, откакто ме доведоха тук. Не просто защото се чувствах по-силна от факта, че той е до мен, а и заради това, че най-после имах съюзник, имах някого, който да ми пази гърба. Вече не бях сама. Ако бях на негово място, щях да направя същото. Съмнявах се, че…
Вратата на килията се отвори внезапно и Деймън се напрегна — точно като мен. Погледнах през рамото му и видях сержант Дашър и Нанси Хъшър. Зад потресаващо отвратителната двойка стояха Арчър и един друг охранител.
— Да не ви прекъсваме? — попита Нанси.
Деймън изсумтя.
— Не. Тъкмо си говорехме колко ни е тъжно, че не ни идвате на гости.
Нанси плесна с ръце. С черния си костюм с панталон тя изглеждаше като ходеща реклама на жени, които мразят цветове.
— Съмнявам се, незнайно защо.
Хвърлих поглед към сержанта и стиснах тениската на Деймън по-силно. Погледът на Дашър не беше враждебен, но това не означаваше много.
Сержантът прочисти гърло.
— Имаме работа за вършене.
Невероятно бързо Деймън се надигна, измести тялото си и седна така, че аз се оказах зад гърба му.
— Каква работа? — попита той и сплете пръсти между коленете си. — И мисля, че не съм имал честта да се запозная с вас.
— Това е сержант Дашър — обясних аз.