Не трябваше да заставате на пътя ми. Никой от вас не трябва да застава на пътя ми.
Итън скръсти ръце.
— Не е редно да застрашаваш безопасността на общността си заради земно момиче.
Направо ми идеше да го запратя на другия край на света.
Тя не е нещо, което възнамерявам да обсъждам с теб, когато и да било.
— Ние сме от твоята раса, Деймън. — Той пристъпи напред. — Трябва да останеш с нас. Ако тръгнеш след момичето само ще…
Протегнах ръка и сграбчих врата на луксианеца, който се промъкваше зад мен. Обърнах се към него и двамата придобихме човешки образ.
Очите му бяха изпълнени с ужас.
— Сериозно ли? — смръщих се аз.
— По дяволите! — прошепна той.
Вдигнах глупавия ревльо във въздуха и го захвърлих на земята. Наоколо се понесоха камъни и пръст, хвърлих поглед към Итън.
Старейшината бе пребледнял.
— Биеш се със себеподобните си, Деймън. Това е непростимо.
— Не ти искам прошка. Мамка му, нищо не искам от теб.
— Ще бъдеш прокуден.
— Познай какво? — Пристъпих назад, като хвърлях поглед към луксианеца на земята, който вече се размърдваше. — Не ми пука.
От Итън се понесе гняв и спокойното, почти миловидно изражение се изпари.
— Мислиш, че не знам какво си направил на онова момиче? Или какво е направил брат ти на другото? Вие двамата сами си навлякохте тези беди. Ето затова страним от хората. Те носят само неприятности. Ти също ще ни донесеш неприятности, заради теб хората ще се загледат твърде старателно в нас. Нямаме нужда от това, Деймън. Поемаш голям риск само заради един човек.
— Това е тяхната планета — отвърнах аз и се изненадах от собствените си думи. Но бях прав. Кити го бе казала някога, аз просто го повторих. — Ние сме техни гости, приятелче.
Итън присви очи.
— Засега.
Наклоних глава настрани при този отговор. Не трябваше да съм гений, за да се досетя, че това е предупреждение. Ала в момента имах друг приоритет. Кити.
— Не тръгвай след мен.
— Деймън…
— Казвам го сериозно, Итън. Ако някой тръгне след мен, няма да съм така добронамерен, както сега.
Старейшината се подсмихна.
— Нима тя е толкова ценна?
По гърба ми премина студен вятър. Без подкрепата на общността щях да бъда напълно сам, нямаше да ме приемат в нито една от колониите. Новината щеше да се разпространи бързо, Итън щеше да се погрижи за това. Но не се поколебах нито за миг.
— Да — заявих. — Тя е по-ценна от всичко.
Итън си пое рязко дъх.
— Нямаш повече работа тук.
— Така да бъде.
Завъртях се и поех тичешком през дърветата към дома си. В съзнанието ми цареше хаос. Нямах план. Просто знаех, че ми трябват някои неща. Например пари. И кола. Не можех да тичам пеша през целия път до Маунт Уедър. Връщането вкъщи щеше да е трудно, тъй като щях да се сблъскам с Доусън и Ди. Бях убеден, че ще опитат да ме спрат.
Нека само опитат.
Но докато се изкачвах по скалистия хълм и набирах скорост, думите на Итън отекнаха в главата ми. Вие двамата сами си навлякохте тези беди. Така ли беше? Отговорът бе точно под носа ми. И двамата с Доусън поставихме момичетата в опасност просто защото проявихме интерес към тях. Не очаквахме, че те ще пострадат, нито че лечението ще ги превърне в нещо особено, в нещо различно както от хора, така и от луксианци. Но и двамата бяхме наясно с рисковете.
Особено аз.
Точно затова отблъснах Кейти в началото, вложих особено старание да я задържа далеч от Ди и мен. Отчасти заради случилото се с Доусън, но и защото опасностите бяха многобройни. И все пак замъкнах Кити в моя свят. Държах я за ръка и я съпроводих дотук. И ето какво спечели тя от всичко това.
Не трябваше да става така.
Трябваше аз да бъда пленен в Маунт Уедър. Не Кити. В никакъв случай.
Изругах тихо и забелязах осветен от луната къс земя, секунди преди да изляза от гората. Забавих крачка.
Отправих поглед към къщата на Кити и усетих свиване в гърдите.
Къщата бе тъмна и тиха, както в годините, преди Кити да се нанесе. Никакъв живот — просто мрачна и празна обвивка на дом.
Спрях пред колата на майка й, въздъхнах, но това не облекчи болката в гърдите ми. Знаех, че съм незабележим в мрака. А ако хората от министерството на отбраната или Дедал ме търсеха, нямаше да се съпротивлявам. Щях да ги оставя да ме отведат, това само би направило нещата по-лесни.