Нанси вървеше по петите му.
— Заведете ги в стаите им. Докторе? — Тя спря за момент. — Може би ще искате да дойдете с нас.
И изчезнаха.
Обърнах се към Арчър:
— Какво става?
От погледа му разбрах, че е глупаво въобще да питам. Намръщих се.
— Какво има в сграда Б?
Другият войник пристъпи напред.
— Задаваш прекалено много въпроси, трябва да се научиш кога да мълчиш.
Примигнах. Само толкова бе нужно — Деймън улови набития охранител за врата и го прилепи към стената. Очите му изскочиха.
— А ти трябва да се научиш как се разговаря с дама — изръмжа той.
— Деймън! — изпищях, подготвяйки се за оникса.
Но не последва нищо.
Деймън отдели пръстите си един по един от задъхващия се охранител и отстъпи назад. Войникът се отпусна на стената. Арчър не бе направил нищо.
— Остави го да си вилнее? — попита обвинително охранителят, сочейки Арчър. — Защо, по дяволите, човече?
Арчър сви рамене.
— Беше прав. Трябва да се научиш на обноски.
Спотаих желанието си да се засмея, тъй като Деймън оглеждаше охранителя така, сякаш възнамеряваше да му извие врата. Изтичах към Деймън и хванах ръката му. Той погледна надолу, тъй като не ме бе видял да се приближавам. После сведе глава и потърка с устни челото ми. Почувствах облекчение. Съмнявах се, че Арчър ще позволи втори рунд.
— Все тая — изплю мъжът, скочи на крака, напусна стаята и остави Арчър да се оправя сам с нас.
Той не изглеждаше притеснен.
Разходката до килиите ни беше спокойна до момента, в който Арчър каза:
— Няма да сте в една и съща стая.
Извърнах се към него.
— Защо не?
— Заповедите ми бяха да ви заведа в стаите — множествено число. — Той въведе кода. — Не усложнявайте положението. Ако го направите, ще ви държат разделени по-дълго.
Понечих да протестирам, но той стисна устни и разбрах, че няма да го убедя. Въздъхнах.
— Ще ни кажеш ли поне какво има в сграда Б?
Арчър изгледа Деймън, после и мен. Накрая изруга шепнешком и пристъпи напред. Деймън изпъна гръб и Арчър го изгледа предупредително.
— Сигурен съм, че рано или късно ще ви я покажат, а на вас ще ви се ще да не са го правили. В онази сграда държат основите — каза тихо.
— Основите? — повтори Деймън и вдигна вежди. — Какво, по дяволите, е това?
Арчър сви рамене.
— Само толкова мога да ви кажа. Сега моля те, Кейти, иди в стаята си.
Деймън стисна ръката ми, после хвана брадичката ми и наклони главата ми назад. Целуна ме… целувката бе свирепа, бурна и гореща; свих пръстите на краката си и останах без дъх. Сложих ръка на гърдите му, допирът на устните му буквално пренареждаше вътрешностите ми. Въпреки присъствието на Арчър, у мен се надигна жар, когато Деймън ме наклони и притисна тялото ми към своето.
Арчър изпръхтя.
Деймън вдигна глава и ми намигна.
— Всичко ще бъде наред.
Кимнах. Смътно си спомнях как се прибирам в стаята си, но вече бях там и гледах леглото, на което бе седял Деймън, докато ключалката на вратата зад мен прищракваше.
Плеснах лицето си, вцепенена за минута-две. Когато вчера заспивах, се чувствах изтощена от използването на Извора и емоционално опустошена заради това, което извърших. Докато лежах на проклетото легло и се взирах в тавана, у мен се промъкна безнадеждност, която все още не бе напълно изчезнала.
Ала нещата вече бяха различни. Трябваше да си го напомням, за да държа пустотата далеч от себе си. Психолозите из страната сигурно нямаше да се съгласят, че потискането на вината за постъпката ми е най-доброто, което мога да сторя, но аз трябваше да го направя. Какво само изживях, преди да заспя…
Разтърсих глава.
Нещата наистина бяха различни. Деймън беше тук. Впрочем имах чувството, че той все още е наблизо. Гъделичкането бе изчезнало, но аз знаех, че е наблизо, усещах го с всяка своя клетка.
Обърнах се и огледах стената. Тогава си спомних за вратата в банята. Стрелнах се към банята и стиснах бравата. Надявайки се, че подозренията ми са верни, почуках.
— Деймън?
Нищо.
Притиснах лице към студения метал, затворих очи и потупах вратата с длан. Наистина ли си мислех, че ще ни настанят в килии с обща тоалетна? Но те бяха държали Доусън и Бетани заедно в началото, нали така бе казал Доусън. Явно късметът ми не беше…