Вратата се отвори и аз се катурнах напред. Силни ръце и твърди гърди ме спряха, преди да се строполя на земята.
— Ехо, котенце…
Вдигнах очи с туптящо сърце.
— Делим баня!
— Виждам.
На устните му се появи усмивка, очите му засияха.
Стиснах в шепа тениската му и се изправих на крака.
— Не мога да повярвам! Ти си в съседната килия! Трябва само да…
Ръцете на Деймън се озоваха на бедрото ми, притиснаха ме здраво и сигурно, после устата му докосна моята, продължавайки светопроменящата целувка в коридора. Същевременно ме побутваше да вървя назад. Някак — наистина не можах да разбера как точно — той успя да затвори вратата, без да отмества ръце от мен.
Движеше устни по моите, възбуждащо бавно и продължително, сякаш се целувахме за първи път. Плъзгаше ръце по мен и когато опрях гръб в мивката, ме повдигна, така че да седна на ръба; продължи да се притиска в мен, вмъквайки бедрата си между коленете ми. Задушаващата топлина отново се върна — огън, който грееше по-бурно заради бавната, дълбока целувка.
Гърдите ми се издигаха и спускаха бързо; стисках раменете му, почти напълно изгубена в него. Бях изчела достатъчно романтични романи, за да знам, че най-красивите фантазии съдържат точно баня и Деймън, но…
Успях да спра, макар и не съвсем. Устните ни се докосваха, докато произнасях:
— Почакай. Трябва да…
— Знам — каза той.
— Добре. — Сложих треперещите си ръце на гърдите му. — Поне сме на едно мнение…
Деймън ме целуна отново и взриви сетивата ми. Продължаваше целувката, отдръпваше се и хапеше леко устните ми, докато издадох стон, който в друга ситуация би ме засрамил.
— Деймън…
Той улови неизказаните ми думи с устните си. Плъзна ръце по талията ми и спря, когато почти докосна гърдите ми. Цялото ми тяло се разтърси и аз осъзнах, че ако не спрем веднага, ще пропилеем ценното си време.
Отдръпнах се и поех дъх с вкуса на Деймън.
— Наистина трябва да поговорим.
— Знам. — Появи се традиционната му полуусмивка. — Това се опитвах да ти кажа.
Зяпнах от почуда.
— Та ти въобще не говореше! Само…
— Само те целувах до припадък — каза невинно той. — Съжалявам. Не искам да правя друго, когато си до мен. Е, бих направил и нещо друго, доста близко до това, което…
— Схванах — изръмжах аз.
Искаше ми се да скрия лицето си. Облегнах се на пластмасовото огледало и отпуснах ръце. Точно сега не трябваше да го докосвам. Нито да гледам дяволитата му усмивка.
Държеше ме точно там, където се бе спрял — на милиметър от гърдите ми; наведе се и притисна чело в моето.
— Искам да се уверя, че ръката ти е добре — прошепна.
Намръщих се.
— Добре е.
— Искам да се уверя.
Той се приведе, изгледа ме многозначително и тогава проумях какво има предвид. Когато забеляза, че съм го разбрала, се ухили. След секунда беше в истинската си форма — така ярка в малкото помещение, че се наложи да затворя очи.
Казаха ми, че тук няма камери, но знам, че най-вероятно са сложили скрити микрофони, каза той. Освен това ми се струва подозрително, че ни оставят свободен достъп един до друг. Би трябвало да се досещат какво ще направим, така че сигурно имат скрити мотиви.
Потръпнах.
Знам, но те са позволили на Доусън и Бетани да останат заедно поне докато… Опитах се да избия тази мисъл от главата си. Какво ти каза Люк?
Каза, че може да ни измъкне оттук, но не ме осведоми за подробностите. Явно е подкупил някои от служителите тук. Каза, че ще ме намери, след като му осигуря нещо, което ти спомена. ЛХ-11.
Бях потресена.
Защо му е това?
Не знам. Деймън отново плъзна ръце към бедрата ми и ме свали от мивката. Със светкавични движения седна на затворения капак на тоалетната и ме настани в скута си. Плъзна ръка по гърба ми, притисна врата ми и аз отпуснах глава на рамото му. Топлината, която излъчваше тялото му в истинската си форма, не беше така непоносима, както първия път. Пък и няма особено значение, нали?
Приветствах прегръдката му.
Няма ли? Дават това на болните хора. Защо му е притрябвало на Люк?
Честно казано, едва ли ще направи нещо по-лошо от това, което вършат Дедал, макар да твърдят, че го използват само с добри намерения.