Напълно вярно. Въздъхнах. Не смеех да тая големи надежди. Дори и Люк наистина да беше на наша страна и да възнамеряваше да ни помогне, все още бяхме изправени пред редица пречки. Почти непреодолими.
Веднъж вече бях близо до веществото. Може би отново ще успеем да се приближим.
Ще ни се наложи. След някого мига той каза: Не можем да останем тук завинаги. Имам чувството, че те ни го позволяват, но ако злоупотребим, ще ни разделят.
Кимнах. Това, което не разбирах беше защо биха ни позволили ненаблюдаван контакт. Нещо, което можехме да направим по всяко време. Дали не се опитваха да ни докажат, че не възнамеряват да ни разделят? Все пак твърдяха, че не те са лошите. Но толкова много неща относно Дедал бяха объркващи, например Блейк…
Потръпнах, извих глава към рамото на Деймън и вдишах дълбоко. Исках да залича спомена за Блейк от съзнанието си, сякаш той никога не бе съществувал.
— Кити?
Вдигнах глава, отворих очи и осъзнах, че той вече не е в истинската си форма.
— Деймън?
Обходи с очи лицето ми.
— Какво са ти причинили тук?
Замръзнах, погледите ни се срещнаха за секунда, а после го отблъснах и се отдръпнах на няколко крачки.
— Нищо особено. Просто тестове.
Той сложи ръце на коленете си и каза нежно.
— Знам, че е повече от това, Кити. Как се сдоби с онези синини на лицето си?
Погледнах в огледалото. Лицето ми беше бледо, но следите от битките бяха изчезнали.
— Не би трябвало да говорим за това.
— Мисля, че не им пука дали говорим за това. Синините вече ги няма, защото те излекувах, но преди бяха там. Бледи, но бяха там. — Той се изправи, ала не се приближи. — Можеш да ми кажеш всичко. Би трябвало да знаеш.
Погледнах го. Божичко, наистина знаех. Научих го по трудния начин през изминалата зима. Ако му бях доверила тайните си. Адам щеше да е още жив и най-вероятно никой от нас нямаше да е затворен тук.
Стомахът ми се сви от чувство за вина, но сега беше различно. Ако му кажех за изследванията и стрес тестовете, това само би го разстроило и би го накарало да реагира необмислено. Освен това не можех да призная, че съм убила Блейк, при това не точно при самозащита. Самата мисъл, че го направих бе ужасяваща. Не исках дори да мисля за това, камо ли да го обсъждам.
Деймън въздъхна.
— Нямаш ли ми доверие?
— Имам ти доверие. — Сведох поглед. — Бих ти поверила живота си, но просто… Просто няма какво да ти разкажа за станалото тук.
— Мисля, че можеш доста да разкажеш.
Поклатих глава.
— Не искам да споря.
— Не спорим. — Той се приближи и сложи ръце на раменете ми. — Просто се инатиш, както обикновено.
— Виж кой го казва.
— Имаше филм с подобно заглавие — отвърна той. — В свободното си време гледах доста стари филми.
Завъртях очи, но се усмихнах леко.
Той хвана лицето ми, наведе се и ме изгледа през плътните си мигли.
— Тревожа се за теб, котенце.
Усетих стягане в гърдите си. Той рядко споделяше, че се тревожи за каквото и да било.
— Всичко е наред. Уверявам те, че съм добре.
Той се взря в мен, сякаш можеше да погледне през мен, през лъжите ми.
Деймън
Изминаха часове, откакто с Кити се разделихме. Донесоха ми някакво бледо подобие на вечеря. Опитах се да гледам телевизия, дори се опитах да спя, но ми беше адски трудно, тъй като знаех, че тя е в съседната стая и я чувах да се движи из банята. Веднъж, може би към полунощ, чух стъпките й пред вратата и разбрах, че и тя се бори със същите пориви, с които се борех аз. Ала трябваше да сме внимателни. Каквато и да беше причината да ни оставят в стаи с обща баня, едва ли го бяха сторили от благородство. Пък и не исках да ги предизвиквам да ни разделят.
Но се тревожех за нея. Тя прикриваше разни неща, не искаше да говори за това, което се бе случило, преди да пристигна тук. Точно като идиот без самоконтрол, станах и отворих вратата на банята.
Беше тъмно и тихо, но все пак се оказах прав. Кити стоеше там с отпуснати ръце, напълно притихнала. Гледката сякаш проби дупка в сърцето ми. Преди тя не можеше да стои неподвижно за двайсет секунди, а сега…
Целунах я нежно и казах:
— Легни си, котенце. И двамата се нуждаем от почивка.