Тя кимна и каза онези две думички, които винаги ме поваляха на колене:
— Обичам те.
После се прибра в стаята си и аз се върнах в своята. Най-сетне успях да заспя.
С настъпването на сутринта дойде и Нанси. Превзетото й лице и изкуствената й усмивка бяха прекрасно начало на новия ден.
Очаквах да ме съберат с Кити, но ме отведоха на болничния етаж за още изследвания на кръвта. После ми показа медицинското помещение, за което ми бе говорила Кити.
— Къде е момиченцето? — попитах, оглеждайки столовете, но не видях детето, което Кити ми бе споменала. — Името й беше Лори или нещо подобно, нали?
Лицето на Нанси беше безизразно.
— За жалост, не реагира на лечението така, както се надявахме. Почина преди няколко дни.
Мамка му. Надявах се Кити да не научи.
— Давали сте й ЛХ-11?
— Да.
— И не е помогнало?
Погледът й се изостри.
— Задаваш доста въпроси, Деймън.
— Ей, заловихте ме и най-вероятно използвате моята ДНК за целите си. Мислиш ли, че нямам право да проявя известно любопитство?
Тя издържа на погледа ми за момент, после се обърна към един от пациентите, на когото тъкмо прикрепваха нова торбичка с течност.
— Разсъждаваш прекалено много. И знаеш какво казват за любопитството.
— Да не би да имаш предвид най-глупавото клише на света?
Ъгълчето на устните й се вдигна леко.
— Харесвам те, Деймън. Ти си като трън в петата и имаш голяма уста, но те харесвам.
Усмихнах се пресилено.
— Никой не може да оспори чара ми.
— Убедена съм. — Тя замълча, когато сержантът влезе в помещението и каза тихо нещо на един от лекарите. — Дадохме на Лори ЛХ-11, но организмът й не реагира добре.
— Нима? Не е излекувал рака?
Нанси не отговори и това бе достатъчно показателно. Имах чувството, че реакцията на организма на момичето е била по-особена, а не че просто не е излекувано.
— Знаеш ли какво си мисля? — казах.
Тя наклони глава.
— Само мога да си представя.
— Като човъркате ДНК на хора, хибриди и извънземни, само си просите белята. Не знаете в какво се забърквате.
— Но се учим.
— И правите грешки? — попитах аз.
Тя се усмихна.
— Не съществуват грешки, Деймън.
Не бях съвсем сигурен в това; погледнах към прозореца в края на залата. Присвих очи. Видях, че там има други луксианци. Мнозина изглеждаха доволни като деца в лунапарк.
— Аха! — усмихна се Нанси и кимна в същата посока. — Явно си забелязал. Тук са, защото искат да помогнат. Да можеше и ти да си толкова отзивчив…
Изпръхтях. Не знаех защо са тук другите луксианци и не ми пукаше. Разбирах, че някои хора в Дедал действително искат да направят нещо добро за планетата, но не можех да забравя какво причиниха на брат ми, преследвайки благородните си цели.
Около мен сновяха лекари и лаборанти. Някои от торбичките, прикрепени към пациентите, бяха пълни с блестяща течност, подобна на онази, която течеше от нас, когато бяхме в истинската си форма.
— Това ли е ЛХ-11? — попитах и посочих една от торбичките.
Нанси кимна.
— Една от версиите — най-новата. Това обаче не те засяга. Имаме…
Прозвуча сирена, която прекъсна думите й.
Светлините на тавана заблестяха в червено. Пациентите и лекарите се заоглеждаха разтревожени. Сержант Дашър изхвърча от помещението.
Нанси изруга тихо и се отправи към вратата.
— Уошингтън, незабавно придружете господин Блек до стаята му. — Тя посочи друг охранител. — Уилямсън, затвори веднага помещението. Никой да не влиза или излиза.
— Какво става? — попитах.
Тя ме стрелна с поглед, преди да изсвисти покрай мен. Въобще не исках да се връщам в стаята си точно когато ставаше забавно. В коридора осветлението бе оскъдно, а червените лампи мигаха изнервящо.
Охранителят на деня направи крачка и в коридора настана хаос.
Войници наизскачаха от помещенията, заключваха ги и заставаха на пост пред тях. Друг войник мина през коридора, стиснал уоки-токи толкова здраво, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.
— Има движение по асансьор десет от сграда Б. Заключете го незабавно.
Ха, небезизвестната сграда Б отново се споменаваше.