Надолу по коридора се отвори друга врата и видях първо Арчър, после и Кити. Зад нея вървеше доктор Рот. Присвих очи, когато видях съмнително изглеждащата спринцовка в ръката му. Той подмина Кити и Арчър и се отправи към мъжа с уоки-токито.
Кити се обърна и ме съзря. Закрачи напред. Нямаше начин да не съм до нея в хаоса, на който явно бяхме свидетели.
— Къде мислиш, че отиваш? — попита Уошингтън и протегна ръка към оръжието на бедрото си. — Наредено ми е да те върна в стаята ти.
Бавно се извърнах към него, после отново към трите асансьора надолу по коридора. И трите бяха спрели на различни етажи и светлинките им бяха червени.
— Как по-точно ще стигнем до моята стая?
Той присви очи.
— По стълбището?
Глупакът имаше право, но на мен не ми пукаше. Обърнах се, но ръката му се озова на рамото ми.
— Ако ме спреш, ще те довърша — предупредих го аз.
Каквото и да бе видял Уошингтън на лицето ми, явно се бе убедил, че не се майтапя, тъй като не направи нищо, когато се отскубнах и отидох при Кити. Сложих ръка на рамото й. Тялото й бе напрегнато.
— Добре ли си? — попитах.
Междувременно огледах Арчър. Той също бе готов да извади оръжието си, но само ни наблюдаваше. Беше вперил очи в средния асансьор. Предаваха му някаква информация чрез слушалките в ушите му и тя, изглежда, не го радваше особено.
Кити кимна и отметна кичур коса, който се бе измъкнал от опашката й и бе паднал върху лицето й.
— Имаш ли представа какво става? — попита тя.
— Нещо в сграда Б. — Инстинктивно почувствах, че може би няма да е толкова лошо, ако се приберем в стаите си. — Не се ли е случвало и преди?
Кити поклати глава.
— Не. Може би е тренировка.
Двойните врати в края на коридора внезапно се отвориха и оттам нахлу рояк въоръжени до зъби офицери със специални униформи и предпазни шлемове.
Реагирах мигновено, като хванах Кити за кръста и я бутнах към стената, прикривайки я с тялото си.
— Май не е тренировка.
— Не е — каза Арчър и извади оръжието си.
Светлинката над средния асансьор примигна от седмия етаж на шестия, после на петия.
— Мислех, че асансьорите са блокирани! — възкликна някой.
Мъжете, облечени в черно, пристъпиха напред и коленичиха пред асансьора. Някой друг каза:
— Блокирането на асансьорите няма да го спре, както знаеш.
— Не ми пука! — извика мъжът към радиото. — Изключете проклетия асансьор, преди да е стигнал до най-горното ниво! Ако трябва, изсипете цимент в шахтата! Спрете проклетия асансьор!
— Какво да спрат? — обърнах се аз към Арчър.
Червената светлинка примигна на четвъртия етаж.
— Основа — каза той и мускул трепна на лицето му. — Вдясно има стълбище, на другия край на коридора. Предлагам да се отправим натам веднага.
Отново погледнах асансьора. Част от мен искаше да остана тук, да разбера какво, по дяволите, беше основа и защо всички се държаха така, сякаш от асансьора щеше да излезе гигантско чудовище. Но Кити беше тук, а това, което идваше към нас, очевидно не бе приятелски настроено.
— Какво им става напоследък? — прошепна един от мъжете в черно. — Тези дни се държат много странно.
Щях да се извърна, но Кити ме шляпна.
— Не — каза тя, сивите й очи бяха широко отворени. — Искам да го видя.
Мускулите ми потръпнаха.
— Категорично не.
Из етажа се понесе звън, оповестяващ пристигането на асансьора. Бях на косъм да вдигна Кити и да я преметна през рамо. Тя го забеляза и изражението й стана предизвикателно.
После погледна над рамото ми и аз извърнах глава. Вратите на асансьора се разтвориха. Оръжията бяха готови за стрелба.
— Не стреляйте! — нареди доктор Рот и размаха спринцовката като бяло знаме. — Мога да овладея положението. Каквото и да правите, не стреляйте! Не…
Малка сянка се спусна от асансьора и тогава се появи крак с крачол на черен анцуг, след това тяло и дребни рамене.
Ченето ми увисна.
Беше дете. Дете. Може би нямаше и пет години. Излезе от асансьора и застана пред големите мъже с големи пушки, насочени към него.
Детето се усмихна.
И тогава настана същински ад.
Тринайсета глава
Деймън
— Леле! — прошепнах.