Очите на детето бяха лилави — два аметиста със странни линийки около зениците, точно като очите на Люк. Хлапето огледа струпаните пред него войници със студенина и безразличие.
Доктор Рот пристъпи напред.
— Мика, какво правиш? Знаеш, че не трябва да си в тази сграда. Къде е…
Няколко неща се случиха наведнъж толкова бързо, че нямаше да повярвам, ако не ги бях видял със собствените си очи.
Детето вдигна ръка, след което последва силен пукот — от пушките изскачаха куршуми. Ужасът, изписан на лицето на Кити, подсказваше, че и тя си мисли същото. Наистина ли щяха да застрелят едно дете?
Куршумите обаче спряха, сякаш детето бе луксианец или хибрид. Ала той не беше от моя вид, иначе щях да го усетя. Може би беше хибрид, тъй като куршумите се удариха в синя светлина, проблясваща около хлапето. Светлината се разрасна, погълна куршумите — десетки — и ги превърна в пламтящи сини светулки. Те поседяха във въздуха за секунда и после просто изчезнаха. Детето сви пръсти навътре, като че ли подканваше войниците да си поиграят с него, и в този момент пушките полетяха от ръцете на офицерите и се стрелнаха към него, в стил „магнито“ от филма „X-мен“. Оръжията също застинаха във въздуха, а след миг избухнаха в трептящи сини пламъци. Секунда по-късно се превърнаха в прах.
Кити впи ръце в гърба ми.
— Да го вземат…
— Дяволите — довърших аз.
Доктор Рот се опитваше да си проправи път през войниците.
— Мика, не можеш…
— Не искам да се връщам в онази сграда — каза детето с равен и същевременно писклив глас.
Глупакът Уошингтън тръгна напред с пистолет в ръка. Доктор Рот извика и Мика извърна глава. Охранителят пребледня и детето стисна юмрук. Уошингтън се свлече на колене, сграбчи главата си и се стовари на пода. Устата му бе разтворена в беззвучен писък, от очите му течеше кръв.
— Мика! — Доктор Рот избута един офицер от пътя си. — Това е лошо! Лош Мика!
Лошо — това беше лошо? Можех да измисля десетки по-подходящи думи.
— Боже — прошепна Кити. — Хлапето е като Деймиън от „Поличбата“.
Щях да се засмея, защото с прическата си на паница и лукавата си усмивка, хлапето наистина приличаше на малкия Антихрист. Само дето не беше забавно, тъй като Уошингтън лежеше по лице на пода и честно казано, детето ме гледаше с лилавите си очи.
Хич не обичах зловещи деца.
— Той щеше да ме нарани — каза Мика, без да отделя поглед от мен. — Всички вие ще ме накарате да се върна в стаята си. Не искам да се връщам там.
Няколко войници отстъпиха назад, когато Мика направи крачка към тях, но доктор Рот остана на място, криейки спринцовката зад гърба си.
— Защо не искаш да се върнеш в стаята си, Мика?
— По-добре да го беше попитал защо се е зазяпал в теб — прошепна Кити.
Точно така.
Мика внимателно мина покрай офицерите, които му направиха път. Походката му бе лека, подобна на котешка.
— Другите не искат да си играят с мен.
Нима имаше и други като него? Милостиви боже…
Докторът се обърна и се усмихна на момчето.
— Може би защото не им даваш играчките си, а?
Кити се задави, прозвуча нещо като истеричен смях.
Мика погледна доктора.
— Надмощието не се затвърждава по този начин.
Какво, по дяволите!?
— Но не означава, че оставаш без контрол, Мика. Говорили сме за това.
Момчето сви рамене и отново ме погледна.
— Ще си поиграеш ли с мен?
— Ами… — нямах представа какво да отговоря.
Мика наклони глава и се усмихна. На закръглените му бузи се появиха трапчинки.
— Може ли той да си поиграе с мен, доктор Рот?
Ако докторът му позволеше, щях да съм изключително недоволен.
Доктор Рот кимна.
— Може, но по-късно, Мика. Сега трябва да те заведем в стаята ти.
Долната устна на момчето увисна.
— Не искам да се връщам в стаята си!
Почти очаквах детето да поклати глава и може би то щеше да го направи, но докторът се изстреля напред със спринцовка в ръка.
Мика подскочи, изкрещя и сви ръце. Доктор Рот изпусна спринцовката и се свлече на пода.
— Мика — въздъхна той и притисна слепоочията на детето, — трябва да спреш.
Мика затропа с крак.
— Не искам да…
От нищото се появи стреличка и се заби във врата на детето. То се втрещи и краката му се подкосиха. Преди да се строполи на пода, аз се втурнах към него и го сграбчих. Детето беше зловещо, но все пак беше дете.