При тези думи сърцето ми откачи. За момент спря да бие и аз бях като мъртъв.
Понякога мисля, че…
Какво?
Разтърсих глава. Както и да е. Свалих ръце и се отдръпнах.
Люк каза, че ще разбере, ако се сдобия с ЛХ-11. Очевидно неговият човек тук е сред близкото ни обкръжение. Сещаш ли се за някого? Някой, който се държи приятелски?
Не знам. Единствените, които се въртят край мен, са докторът, сержантът и Арчър. — Тя замълча и сбърчи носле. Винаги правеше така, когато се съсредоточаваше. — Знаеш ли, винаги съм си мислела, че Арчър може да не е част от отбора на побърканите. Но след като разбрах, че е основа, вече не знам какво да мисля за него.
Замислих се над думите й.
Той се държи добре с теб, нали?
Руменината по лицето й избледня.
Да.
Преброих до десет, преди да продължа.
Но другите не, така ли?
Тя не отговори веднага.
Тези разговори няма да ни помогнат да се измъкнем оттук.
Най-вероятно не, но…
— Деймън — каза на глас тя и присви очи. — Трябва ни план как да се измъкнем. От това имам нужда. Не от терапия с психолог.
Станах.
Не съм сигурен. Терапията ще ти помогне да овладееш нервите си, котенце.
Все едно. — Тя скръсти ръце и стисна устни. — Връщаме се към другите варианти. Изглежда, каквото и да направим, то ще е последната ни надежда. Ако ни хванат, ще сме напълно, безвъзвратно прецакани.
Сдържах дъх и приех обратно човешката си форма. После разтърсих рамене.
— Май е точно така — съгласих се.
Кейти
Изминаха дни и макар из сградата да не вилнееха основи, макар никой да не се опитваше да ме принуди да правя бебета с Деймън, все пак ме налегна чувство на безпокойство.
Стрес тестовете ми продължиха, но те вече не включваха други хибриди. Поради някаква причина ме държаха настрана от другите, но знаех, че те все още са тук. По време на тестовете ме принуждаваха да използвам Извора за абсурден вариант на упражнение по стрелба. Без пистолети и куршуми.
Все още не можех да повярвам, че те действително ме тренират, че бях завлечена в армията. Преди около ден, когото бяхме в банята, попитах Деймън за другите луксианци.
На лицето му се изписа изненада.
— Говори!
Знаехме, че най-вероятно ни подслушват, и това допълнително затрудняваше разговорите ни. Много бързо и тихо му разказах за Шон и думите на Дашър.
— Това е лудост — поклати глава Деймън. — Искам да кажа, убеден съм, че някои луксианци мразят хората, но чак пък нашествие? Хиляди луксианци, които се обръщат срещу човечеството? Не вярвам.
Наистина не вярваше. Или поне така ми се искаше. Смятах, че няма причина да ме лъже, но Дедал притежаваха множество лица. Все някое от тях трябваше да е истинското.
Всичко това бе наистина невероятно. Искахме да се измъкнем час по-скоро, да имаме бъдеще, в което не сме част от ужасен научен експеримент, ръководен от тайна организация. Но това, което правеше Дедал с основите, се простираше отвъд нашите разбирания.
Непрекъснато си мислех за филмите от поредицата „Терминатор“, за това как компютрите развиват собствено самосъзнание и разрушават останалия свят. Махнете компютрите и ги заменете с основи. По дяволите, заменете ги с луксианци, арумианци или хибриди и все ще се стигне до апокалиптична ситуация. Подобни неща никога не свършваха добре във филмите или в книгите. Нима щеше да е по-различно в истинския живот?
Не бяхме напреднали и с плановете за бягство. Бяхме доста зле в това отношение. Щеше ми се да разсърдя на Деймън, че пристигна тук без ясен план, но просто не можех, тъй като знаех, че го е направил заради мен.
След като свърших с обяда, Арчър се появи и ме придружи до медицинската зала. Очаквах да видя Деймън, когото отведоха по-рано. Ненавиждах да не знам какво се случва с него.
— Какво ще правим днес? — попитах и седнах на масата.
Аз и Арчър бяхме сами в стаята.
— Чакаме доктора.
— Досетих се. — Погледнах Арчър и си поех дълбоко дъх. — Какво е чувството? Да бъдеш основа?
Той скръсти ръце.
— Какво е чувството да бъдеш хибрид?