— Не знам — свих рамене аз. — Чувствам се както винаги.
— Именно — отвърна той. — Не сме толкова различни.
Той беше напълно различен от всичко, което бях виждала.
— Познаваш ли родителите си?
— Не.
— И това не те ли притеснява?
Настъпи пауза.
— Със сигурност не ме тормози. Не мога да променя миналото. Мога да променя съвсем малко неща на този свят.
Мразех този равнодушен тон, сякаш нищо не го засягаше.
— Тоест, ти си това, което си. И толкова?
— Да. Толкова, Кейти.
Скръстих крака.
— Тук ли си израснал?
— Да.
— Живял ли си въобще другаде?
— Да, за кратко. След като пораснах, ни преместиха на друго място, за да тренираме. — Той замълча за момент. — Задаваш доста въпроси.
— И какво? — подпрях брадичка на юмрука си. — Любопитна съм. Живял ли си някога сам във външния свят?
Челюстта му се стегна и той поклати глава.
— А имал ли си такова желание?
Той отвори уста, после я затвори. Не отговори.
— Имал си. — Знаех, че съм права. Не можех да видя очите му под баретата, изражението му не се бе променило, но аз знаех, че съм права. — Те обаче не те пускат, нали? Никога не си ходил на училище, обикновено училище? Никога не си ходил на ресторант?
— Ходил съм на ресторант — отговори сухо той. — И на сладкарница.
— Е, поздравления. Виждал си всичко.
Той сви устни.
— Сарказмът ти не е уместен.
— Влизал ли си някога в мол? Посещавал ли си истинска библиотека? Влюбвал ли си се? — Хвърлях въпроси наляво и надясно и най-вероятно му лазех по нервите. — Обличал ли си костюм за Хелоуин? Празнуваш ли Коледа? Налагало ли ти се е да ядеш загоряла пуйка и да се преструваш, че е вкусна?
— Предполагам, че ти си правила всичко това. — Щом кимнах, внезапно той се озова пред лицето ми, наведен толкова ниско, че баретата му докосваше челото ми. Скоростта на движението му ме изненада, но не се отдръпнах. На устните му се появи усмивка. — Предполагам, че тези въпроси целят нещо. Може би искаш някак да ми докажеш, че не съм живял, че не съм опитал живота с всичките дребни ежедневни неща, които му придават смисъл. Това ли се опитваш да направиш?
Неспособна да извърна поглед, преглътнах.
— Да.
— Няма нужда да ми доказваш или изтъкваш — каза той и после се изправи. Без да проговаря на глас, чух следващите му думи в съзнанието си. Знам, че не съм живял и един ден, Кейти. Всички ние го знаем.
Потръпнах от нежеланото присъствие на гласа му и суровата безнадеждност на думите му.
— Всички вие? — прошепнах.
Той кимна и отстъпи назад.
— Всички ние.
Вратата се отвори и ние замълчахме. Влезе доктор Рот, последван от сержанта, Нанси и друг охранител. Разговорът ни незабавно излетя от мислите ми. Едновременното присъствие на сержанта и Нанси не вещаеше нищо добро.
Рот веднага пое към таблата и започна да бърника инструментите върху нея. Когато вдигна скалпела, по вените ми плъзна лед.
— Какво става?
Нанси седна на един стол в ъгъла с неизменната папка в ръце.
— Трябва да довършим някои изследвания и да продължим нататък.
Спомних си последния тест, който включваше скалпел, и пребледнях.
— Подробности?
— Тъй като доказа, че си претърпяла стабилна мутация, можем вече да се съсредоточим върху по-важните аспекти от луксианските способности — обясни Нанси, но аз не я гледах. Съсредоточих поглед върху доктор Рот. — Деймън доказа, че има изключителен контрол над Извора, както и очаквахме. Той премина всичките си тестове и последния път те излекува успешно, но трябва да сме сигурни, че може да се справи с по-сериозни наранявания, преди да доведем други субекти.
Стомахът ми се сви, ръцете ми се разтрепериха и аз се вкопчих в ръба на масата.
— Какво искаш да кажеш?
— Преди да доведем хора, трябва да сме сигурни, че може да излекува сериозно нараняване. Няма смисъл да му доведем човек, когото няма да успее да излекува.
О, боже…
— Той може да лекува сериозни наранявания — казах аз и се свих, когато докторът се изправи пред мен. — От какво според вас ме излекува, когато ме направи мутант?
— Понякога това е просто щастлива случайност, Кейти — каза сержант Дашър и застана от другата страна на масата.