Не знаех защо имаше белези. След като я простреляха, на гърдите й остана само бледо петно. А тези бяха ужасяващи. Може би защото ми отне прекалено много време да я излекувам, или защото дупката от куршум беше малка, а раната сега огромна.
Тих, нечовешки звук се надигна в гърлото ми и уплаши Арчър. Впрегнах цялата си останала енергия, за да преоблека Кити. След това отново седнах и хванах малката й ръка. Мълчанието в стаята бе плътно като мъгла. Наруши го Арчър.
— Можем да я отведем в стаята й.
Притиснах устни към кокалчетата на ръката й.
— Няма да я оставя.
— Не това предложих. — Последва пауза. — Не ми дадоха изрични заповеди. Можеш да останеш с нея.
Предположих, че за нея наистина би било по-добре да е в леглото. Изправих се, стиснах зъби и плъзнах ръце под нея.
— Почакай. — Арчър застана до нас. Обърнах се и се озъбих. Той отстъпи назад с вдигнати ръце. — Само щях да предложа аз да я пренеса. В момента едва стоиш на краката си.
— Не я докосвай.
— Аз…
— Не — изръмжах и вдигнах лекото тяло на Кити. — Няма да стане.
Арчър поклати глава, но се обърна и се отправи към вратата.
Удовлетворен, поех Кити възможно най-нежно в обятията си, притеснен, че раните на гърба ще я заболят. Когато се убедих, че я държа правилно, пристъпих крачка напред, после още една.
Връщането до стаята беше все едно ходех бос по остриета. Енергията ми бе изчерпана. С последни сили я оставих на леглото и се свих до нея. Исках да дръпна одеялото, за да не й е студено, но ръката ми лежеше като камък между нас.
Във всеки друг момент по-скоро бих излязъл на романтична вечеря с Нанси, отколкото да приема помощта на Арчър, но сега замълчах, когато вдигна одеялото и го разстла над нас.
Той напусна стаята и най-после Кити и аз останахме сами.
Наблюдавах я, докато можех да държа очите си отворени. После броих всеки дъх, който тя си поемаше, но накрая не можах да си спомня какво беше последното число. След това започнах да повтарям името й, отново и отново, докато то стана последното нещо, за което мислех, преди да потъна в мрак.
Кейти
Събудих се с трепет, поех си дъх с мисълта, че ще изгори вътрешностите ми, очаквах болката все така да вилнее из всяка частица на тялото ми.
Но се чувствах добре. Леко наранена и отпаднала, но иначе добре, имайки предвид през какво бях преминала. Колкото и да бе странно, се чувствах някак далеч от онова, което ми стори докторът, но докато лежах, все още усещах как призрачни ръце притискат глезените и китките ми към масата.
Ужасен хаос от чувства, вариращи от гняв до безпомощност, се завихри в стомаха ми. Това, което направиха, за да докажат, че Деймън може да лекува фатални наранявания, беше зловещо. Дори тази дума звучеше твърде меко, недостатъчно силно и тежко.
Почувствах се отвратително в кожата си и се опитах да отворя очи.
Деймън лежеше до мен и спеше дълбоко. Тъмни сенки обрамчваха лицето му. Под очите му имаше морави петна от преумора. Беше блед, с отворени устни. Няколко къдрици вълниста тъмнокестенява коса бяха паднали на челото му. Никога не го бях виждала толкова изтощен. Гърдите му се повдигаха равномерно, но въпреки това ме обзе страх.
Надигнах се на лакът и сложих ръка на гърдите му. Сърцето му биеше под дланта ми, леко ускорено заради моето.
Докато наблюдавах как спи, нетърпимият хаос от чувства придоби нови измерения. Омраза обгърна всичко и кристализира в твърда обвивка от горчивина и гняв. Свих ръката си в юмрук.
Това, което ми причиниха, беше осъдително, но това, което принудиха Деймън да направи, бе много по-лошо. Отсега нататък щеше да става още по-зле. Щяха да водят други хора и когато той не успееше да ги излекува, щяха да ме нараняват за наказание.
Щях да се превърна в Бетани, а той щеше да се превърне в Доусън.
Стиснах очи и издишах продължително. Не. Не можех да допусна това да се случи. Ние не можехме да допуснем това да се случи. В душата ми бе настъпил мрак заради това, което ми причиниха, и заради това, което аз самата бях причинила. Ако ужасните неща продължаваха да се натрупват — а те щяха да се натрупват — как щяхме да останем верни на себе си? Как бихме могли да не се превърнем в Бетани и Доусън?