Погледнах Нанси и вдигнах вежда.
— Страхотно обзавеждане имате тук.
Тя не ми обърна внимание.
— Седни.
— А ако искам да остана прав?
— За мен е без значение. — Тя погледна окачената в ъгъла камера и кимна. После се обърна към мен. — Знаеш какво се очаква от теб. Започваме с един от нашите новобранци. Той е на двайсет и една и е в добро здраве.
— Като се изключи смъртоносната рана, която ще му нанесете?
Нанси ме изгледа безизразно.
— И той се е записал доброволно?
— Именно. Ще се изненадаш колко много хора са готови да рискуват живота си, за да се превърнат в нещо велико.
По-скоро бях изненадан от глупостта на някои хора. Струваше ми се, че не е особено умно да се запишеш за експеримент, чиято успешност е под един процент, но пък какво знаех аз?
Тя ми подаде широка гривна.
— Това е парче опал. Убедена съм, че си наясно със свойствата му. Ще подсили лечението и ще те предпази от изтощение.
Взех сребърната гривна и се загледах в черния камък с червен блясък в центъра.
— Давате ми парче опал, макар да знаете, че той противодейства на оникса?
Тя ме изгледа строго.
— Известно ти е, че имаме войници, снабдени с онези гадни малки оръжия, за които ти споменах. Те ще се справят с твоя опал.
Поставих го на китката си и приветствах потока енергия. Хвърлих поглед към Нанси и осъзнах, че тя ме гледа така, сякаш съм любимият й състезателен кон. Имах чувството, че дори да се развилнея из сградата и да почна да избивам наред, тя не би повикала големите пушки. Поне докато не направя нещо наистина откачено.
Просто бях твърде специален.
Освен това бях ядосан. Можеше да ми даде опала, когато трябваше да излекувам Кити. Някой ден наистина щях да съсипя тази жена.
Развълнуваният войник прекрачи в стаята и без допълнителни нареждания се настани на един от столовете. Хлапето едва бе навършило двадесет и една и макар да се опитвах да остана равнодушен, у мен се надигна чувство на вина.
Не защото възнамерявах да се проваля. Защо да го правя? Ако не успеех да създам нов хибрид, те рано или късно щяха да насочат злите си, садистични лапи към Кити.
Така че, да, надявах се, че лечението ще е успешно, ако е осъществено с „искрено желание“, но не знаех дали това ще проработи. И ако не станеше, веселият младеж пред мен щеше или да изживее остатъка от дните си като обикновен човек, или да се самовзриви след няколко дни.
Заради доброто на всички се надявах той да бъде приет в отбора на веселите хибриди.
— Как ще го направим? — попитах Нанси.
Тя посочи единия от двамата охранители, които влязоха в стаята заедно. Той пристъпи към нас и размаха страховит нож, подходящ за психопат от филм на ужасите.
— О, боже — прошепнах и скръстих ръце.
Щеше да стане истинска каша.
Господин Твърде Глупав За Този Свят пое ножа с увереност. Преди да успее да направи нещо с него, вратата се отвори и влезе Кити, следвана плътно от Арчър.
Отпуснах ръце, обзет от тревога.
— Какво прави тя тук?
Нанси се усмихна със стиснати устни.
— Преценихме, че допълнителна мотивация няма да ти навреди.
Внезапно ме осени прозрение. Тяхната „мотивация“ бе предупреждение. Знаеха добре, че сме наясно с това какво са причинявали на Бет, за да мотивират Доусън. Видях как Кити отблъсна ръката на Арчър и се отправи към ъгъла. Застана неподвижно там.
Взрях се в Нанси и след няколко мига тя наруши зрителния ни контакт.
— Ами хайде, започвайте — казах.
Тя кимна към господин Най-вероятно Ще Умра, който, без да каже и дума, си пое дъх и заби ножа на сериен убиец в стомаха си. Чу се хриптящ стон. Пазачът скочи напред и взе ножа.
— Дяволите да го вземат! — възкликнах с разширени очи.
Нулевият пациент явно бе куражлия.
Кити примигна и извърна поглед, когато кръвта потече от раната.
— Това… това беше ужасно.
Най-вероятно му оставаха по-малко от две минути живот, ако кръвта продължеше да струи с тези темпове от бързо побеляващото му тяло. Той притисна раната си и се сви. Миризма на метал изпълни въздуха.
— Направи го — каза Нанси, пристъпяйки нетърпеливо от крак на крак.