— Какво става? — попита Нанси.
Докторът взе стетоскопа, приближи се до войника и постави ръка на рамото му.
— Какво усещаш, Ларджънт?
Ръцете на мъжа трепереха.
— Гърчове — задъха се той. — Гърчове из цялото ми тяло. Сякаш вътрешностите ми…
Той рязко подскочи и изви глава назад. Отвори уста и нададе гърлен вой.
Синкавочерна субстанция изскочи от устата му и се плисна по бялата престилка на доктора. Ларджънт се изви настрани, гърления му писък приключи с плътно гъргорене. Същата течност покапа от очите му, бликна от носа и ушите му.
— О, боже — казах и се отдръпнах. — Мисля, че това, което му инжектирахте, не върши работа.
Нанси ме проряза с мрачен поглед.
— Ларджънт, можеш ли да ми кажеш какво…
Войникът се завъртя и светкавично се втурна към вратата. Кити изпищя и после закри устата си с ръце. Опитах се да я предпазя от страховитата гледка, но беше твърде късно. Туп и Ларджънт се стовари върху вратата. Ударът при такава скорост имаше ефект на падане от петдесетия етаж.
Настана тишина и после Нанси каза:
— Е, това беше разочароващо.
През целия си живот нямаше да успея да изтрия от съзнанието си войника, който от нормален човек бе преминал през нещо като първи етап от заразяване със зомби вирус и накрая се бе размазал на вратата.
Наложи се да останем в помещението достатъчно дълго, за да дойде специален екип и да почисти кашата. Чак тогава излязохме, без да се налага да стъпваме в… нещото. Докато чакахме, изобщо не позволиха на Деймън да се доближи до мен, сякаш бе виновен за станалото. Той беше излекувал мъжа, бе изпълнил своята част от задачата. Каквото и да съдържаше „Прометей“, то бе причина за случилото се. Кръвта не беше по ръцете на Деймън, а по техните.
В коридора войниците замъкнаха Деймън в една посока, а Арчър ме отведе в друга. Бяхме близо до асансьорите, когато вратата на един от тях се отвори и оттам излязоха двама войници, придружаващи дете.
Застинах на място.
Не беше обикновено дете. Беше едно от тях — основите. Настръхнах при тази гледка. Момчето не беше Мика, но имаше същата тъмна коса, подрязана по същия начин. Може би беше по-малко, но аз не умеех да преценявам добре възрастта.
— Продължавай да вървиш — каза Арчър и сложи ръка на гърба ми.
Насилих се да раздвижа крака. Не знаех какво точно в тези деца ме караше да настръхвам. Всъщност имаше много неща в тях, които ме стряскаха. Основното бе противоестествената интелигентност, която блестеше в странните им очи, както и детинската усмивка, с която сякаш се подиграваха на възрастните.
Боже, с Деймън имахме безброй причини да се измъкнем оттук възможно най-бързо.
Когато минахме покрай тях, момчето вдигна глава и се взря в мен. В мига, в който погледите ни се засякоха, по гърба ми преминаха тръпки и мозъкът ми сякаш избухна. Зави ми се свят и отново спрях, чувствайки се особено. Почудих се дали детето не ми върти джедайски номера.
То ме погледна втренчено.
Пръстите ми изтръпнаха.
Помогни ни и ние ще ти помогнем.
Ченето ми увисна. Аз не… не можех. Мозъкът ми блокира, думите се повториха. Детето прекъсна зрителния контакт и продължи по пътя си. Аз се изправих, трепереща от адреналин и смут.
Пред погледа ми се появи лицето на Арчър. Той присви очи.
— Той ти каза нещо.
Излязох от вцепенението и веднага заех отбранителна позиция.
— Откъде ти хрумна такова нещо?
— Защото явно си стъписана. — Той ме хвана за рамото, завъртя ме и ме побутна към асансьора. Когато вратите се затвориха, натисна бутона за спиране. — Няма камери в асансьорите, Кейти. Като изключим баните, това са единствените зони в сградата, които не подлежат на наблюдение.
Тъй като нямах представа накъде бие и все още бях потресена от всичко, отстъпих назад и се допрях в стената.
— Добре.
— Основите са способни да долавят мисли. Това е едно от нещата, които Нанси не ти каза. Могат да четат мислите. Така че внимавай какво си мислиш в тяхно присъствие.
Зяпнах го.
— Могат да четат мисли? Чакай, това означава, че и ти можеш!