Светлината на Деймън пулсираше.
Боже, всичко тук става все по-странно и по-странно.
На мен ли го казваш? — Облегнах се на мивката. — Ако отново решат да инжектират някого с този серум… — Потръпнах. — Може би следващия път просто ще изчакат мутацията да се стабилизира.
Ако не го направят, ще имат доста солидни разходи за почистване.
Леле… Трябваше ли да го…
Една светлинна ръка се протегна. Топли пръсти погалиха бузата ми.
Съжалявам, че се наложи да го видиш.
Съжалявам, че се наложи да участваш в това. — Поех си дълбоко въздух. — Но ти разбираш, че станалото с Ларджънт не е по твоя вина, нали?
Да. Довери ми се, котенце. Няма да се разкайвам за неща, за които не съм виновен. — Въздишката му се понесе из мен. — Колкото до Арчър…
Поговорихме още няколко минути за Арчър. Съгласихме се, че има голям шанс той да е човекът на Люк, но в това нямаше логика. Арчър очевидно имаше достъп до ЛХ-11 и можеше да му го достави. Не можехме да му се доверим — този път нямаше да допуснем грешката да се доверим на когото и да било.
На мен обаче ми хрумна идея. Деймън също се заинтригува от нея. След като успеехме да вземем ЛХ-11, имахме само една възможност за бягство. А ако основите наистина бяха като раптори, щяха чудесно да послужат за отвличане на вниманието, за да имаме с Деймън някакъв шанс да се измъкнем оттук.
Каквото и да направехме, щеше да бъде рисковано и шансът да се провалим беше около 99 процента. Но и двамата с Деймън предпочитахме да разчитаме само един на друг, а не на Люк или на Арчър. Прекалено много пъти се бяхме опарвали.
Деймън прие човешката си форма и бързо ме целуна, преди да се приберем по стаите си. Най-трудно беше да отидем в собствените се легла. Но в никакъв случай не трябваше да се поддаваме на поривите си. Всеки път, в който се видехме, бяхме на крачка от това. Пък и не вярвахме, че ще ни позволят свободно да се придвижваме из двете стаи. Всичко тук представляваше огромен тест.
Отправих се към леглото си. Седнах, свих колене и подпрях брадичката си на тях. Тихите моменти на бездействие бяха най-болезнени. След миг неща, за които не исках да мисля, се промъкнаха и изтласкаха това, върху което трябваше да се съсредоточа.
Щеше ми се наистина Деймън да вижда, че се държа, че нищо от ставащото тук не размътва мозъка ми. Не исках да се тревожи за мен.
Затворих очи и опрях чело на коленете си. Казах си възможно най-лигавата фраза — че в края на този мрачен тунел има светлина. След това си припомних винаги актуалната реплика, че зад всеки мрачен облак надзърта слънцето.
Питах се докога ще мога да се успокоявам с подобни мисли.
Деймън
Този път чудесният екип на Дедал изчака мутацията да се стабилизира. Опитното зайче беше друг войник, абсолютно фанатизиран. Наръга се в гърдите, точно под сърцето, вместо в стомаха. Пак беше гадно. Кити отново присъстваше на събитието. Излекувах идиота. Беше относителен успех, като изключим, че не успях да се доближа до ЛХ-11. Голям срам — в спринцовката беше останал серум.
С Кити не възнамерявахме да разчитаме на Люк, но ако можехме да се доберем до ЛХ-11 и ако някой, било то Арчър или друг, можеше да ни помогне да се измъкнем, аз лично не бих отказал. Планът на Кити да пуснем децата на свобода бе най-добрият в момента, но практическата му страна все още не бе уточнена. Да не споменавам, че нямахме представа какво точно щяхме да пуснем на свобода. И колкото и да ми беше неприятно да го призная, в тези сгради имаше и невинни хора.
През трите дни, докато изчаквахме второто опитно зайче да покаже признаци на мутация, ме помолиха да излекувам още трима войници и една жена, която беше цивилна и изглеждаше прекалено уплашена, за да се е записала доброволно. Тя не се нарани, но й инжектираха смъртоносна доза някакво вещество.
И аз не успях да я излекувам. Не знаех какво точно стана, но беше ужасно. Започна да се гърчи, устата й се изпълни с пяна. Опитах, но не можех да сторя нищо. Не успях да видя раната в съзнанието си и лечението просто се провали.
Жената умря на място пред ужасения поглед на Кити.
Нанси не беше доволна, когато изнесоха безжизненото тяло. Настроението се влоши допълнително на следващия ден, когато дадоха „Прометей“, известен като ЛХ-11, на втория войник, когото излекувах. По-късно същия ден и той се размаза на стената. Не знаех защо толкова обичат да се забиват в стени, но с това приключи случаят.