На петия ден дадоха ЛХ-11 на третото лице. Той издържа двадесет и четири часа, а после кръвта му изтече през всички възможни отвори, включително пъпа. Или поне така ми казаха.
Смъртните случаи се трупаха един след друг. Беше трудно да не го приемам лично. Обвинявах ли себе си? Не, по дяволите. Ядосвах ли се и исках ли да напръскам цялата сграда с бензин и да драсна клечката? Да, по дяволите.
През повечето време ме държаха далеч от Кити; позволяваха ни да сме в една и съща стая само по време на лечението. Понякога успявахме да откраднем по някоя минута за тайни разговори в банята. Не беше достатъчно. Кити изглеждаше изтощена, аз също. Смятах, че това ще успокои хормоните ми, но не бях прав. Полагах всички усилия на волята, за да се контролирам. В банята нямаше камери и аз можех да бъда тих, което щеше да е идеално за малко лудории, но в никакъв случай не исках да рискувам появата на бебе Деймън в тази адска дупка.
Дали бях против някой ден с Кити да си направим деца? Като изключим, че цялото ми тяло се обриваше само при мисълта за това, идеята не беше прекалено ужасна. Разбира се, исках да живея в тъпа къща с бяла ограда… стига да се случеше след поне десет години и децата ни да нямаха странни прически и да не убиваха хора с джедайски трикове.
Мисля, че не исках прекалено много.
На шестия ден, когато дадоха ЛХ-11 на третия войник, той остана стабилен през целия ден, както и през по-голямата част от следващия. Незабавно демонстрира признаци на успешна мутация. Премина блестящо стрес теста.
Нанси беше толкова развълнувана, та си помислих, че ще ме целуне. В такъв случай щеше все пак да ми се наложи да ударя жена.
— Заслужаваш награда — каза тя и аз си помислих, че заслужавам да я наритам здраво. — Можеш да прекараш нощта с Кити. Никой няма да ви спре.
Не казах нищо. Макар да нямах намерение да пропусна шанса, все пак беше по-скоро зловещо да чуя от устата на Нанси, че мога да прекарам нощта с Кити, докато те ни следят с камери. Помислих си за децата от долните етажи. Не, Нанси щеше да остане разочарована.
Кити бе намислила нещо и тръгна към таблата. Спря, когато Нанси обяви наградата ми. Сбърчи нос и аз леко се обидих, макар да знаех, че Кити най-вероятно си мисли същото като мен.
Доведоха друг субект, отново войник, но аз се разсеях от действията на Кити. Беше твърде близо до подноса, на практика стоеше пред него.
Едно пробождане по-късно и по ръцете ми вече имаше кръв, а Нанси подскачаше доволно из стаята.
Доктор Рот постави употребената спринцовка до неизползваните. Кити протегна пръсти, но в този момент ми хрумна нещо.
— Това означава ли, че съм свързан с тях? — попитах и изтрих ръцете си в кърпата, която ми подхвърлиха. — Тези, които не са размазани по стените? Ако умра, и те ли умират?
Нанси се засмя.
Вдигнах вежди.
— Смятам, че въпросът не е забавен.
— Това е доста добър, егоистичен въпрос. — Тя плесна с ръце. Очите й искряха. — Не. Серумът „Прометей“, който даваме на мутантите, прекъсва връзката.
Това беше успокояващо. Не ми харесваше мисълта да имам ахилесови пети из сградата.
— Как е възможно?
Един пазач отвори вратата и Нанси прекоси стаята.
— В продължение на много години изследваме последствията от мутацията, Деймън. Затова знаем, че лечението трябва да е породено от искрено желание. — Тя се извърна към мен. — Да. Това ни е известно. Не е нещо магическо или духовно, а смес от способности, сила и упоритост.
Дявол да го вземе…
— Брат ти почти успя. — Нанси снижи глас и тялото ми се стегна. — Не ставаше дума за липса на упоритост или способности. И повярвай ми, той бе мотивиран. Уверихме се в това. Но просто не беше достатъчно силен.
Стиснах челюст. Гневът се понесе из вените ми като отрова.
— Той не ни трябва. Бетани, от друга страна… ами, тепърва ще преценим. Но ти? — Тя сложи ръка на гърдите ми. — Ти не си за изпускане, Деймън.
Осемнайсета глава
Кейти
„Ти не си за изпускане, Деймън“.
Божичко, едва не забодох иглата в окото на Нанси. Добре че се въздържах, защото това щеше да обезсмисли всичките ми усилия.