Погледнах класната стая и видях, че момчетата са вече на крака и вървят към вратата. Да, определено бе време да тръгваме.
Мъжете в коридора още бяха в безсъзнание. Качихме се в десния асансьор. След като влязохме. Арчър натисна бутона за приземния етаж.
Деймън сведе поглед към ръката ми.
— Сигурна ли си, че нямаш проблем с пистолета?
Усмихнах се едва.
— Само с това разполагам, докато изляза от тъпата сграда.
Той кимна.
— Внимавай да не се застреляш… или пък мен.
— Или мен — добави Арчър.
Изгледах ги с възмущение.
— Не ми ли вярвате!?
Деймън сведе глава към мен.
— О, имам пълна вяра в теб. Но има…
— Дори не си помисляй да кажеш нещо мръснишко или да се опиташ да ме целунеш, докато още си в тялото на Нанси — заявих и го отблъснах.
Деймън се засмя.
— Не си забавна.
— Ей, вие двамата, съсредоточете се върху настоящите задачи.
Някъде из сградата зазвуча сирена. Асансьорът се разклати и спря на третия етаж. Лампите почти загаснаха и на тавана светна червена крушка.
— Сега наистина ще стане забавно — каза Арчър, когато вратите се отвориха.
Из коридора сновяха войници и служители и крещяха заповеди. Арчър нокаутира първия войник, който ни видя и извика. Деймън направи същото с втория. Един войник извади пистолет, аз се прицелих и дръпнах спусъка. Откатът ме изненада. Куршумът уцели мъжа в крака.
Деймън загуби контрол над образа на Нанси и прие своя. Взря се в мен с ококорени очи.
— Какво? — попитах. — Мислеше, че няма да го направя?
— Стълбището! — изкрещя Арчър.
— Не предполагах, че си толкова секси, когато стреляш. — Деймън ме хвана за ръка. — Да вървим.
Затичахме се по коридора на няколко метра зад Арчър. Светлините над нас изгаснаха и бяха заменени от примигващи червени и жълти крушки. Арчър и Деймън запратиха енергийни заряди във всички посоки и повечето войници отстъпиха настрани. Преминахме край няколко асансьора. Два от тях се отвориха и оттам излязоха няколко основи. Продължихме напред, но аз се обърнах. Трябваше да видя какво щяха да направят. Трябваше да знам.
Те отвличаха вниманието съвършено.
Всички погледи бяха насочени към тях. Едно от момченцата бе спряло в средата на коридора. Наведе се и взе паднал пистолет, а аз забелязах, че на ръката му няма гривна. От пистолета се надигна дим, оръжието се стопи и след миг се превърна в малка топка.
Момченцето се засмя.
После се завъртя и хвърли съсипания пистолет към войника, който се прокрадваше зад него. Топката мина през стомаха на мъжа.
Препънах се. По дяволите!
Бяхме ли постъпили правилно, като ги пуснахме на свобода? Какво щеше да стане, ако те успееха да излязат навън — в истинския свят? Щетите, които можеха да причинят, бяха неописуеми.
Деймън стисна по-силно ръката ми и ме върна към непосредствената ни задача. По-късно щях да се притеснявам. Или поне така се надявах.
Завихме край ъгъла с пълна скорост и изведнъж в челото ми се опря пистолет. Беше толкова близо, че видях пръста на спусъка и малките искри от изстрела. В гърлото ми заседна писък. Деймън изрева и звукът разтресе черепа ми.
Куршумът спря с връх в челото ми. Не отиде по-навътре. Просто спря. Въздухът излетя от дробовете ми.
Деймън запрати куршума настрани и ме притисна към гърдите си. Обърнахме се и видяхме Мика с вдигнати ръце на няколко крачки зад нас.
— Това не беше много мило — каза той с равен детски глас. — Аз ги харесвам.
Войникът пребледня и се свлече по лице на пода — без да крещи или движи ръце. Под него се образува локва кръв.
Друга основа се появи зад Мика, а после още една и още една. Войниците, които бяха застанали на пътя към стълбището, се строполиха на пода.
Туп. Туп. Туп. Пътят беше чист.
— Хайде — прикани ни Арчър.
Извърнах се към Мика и впих очи в него.
— Благодаря ти — промълвих.
Мика кимна.
След този последен поглед закрачих през падналите тела. Тънките подметки на гуменките ми се хлъзгаха по влажния под — под, облян в кръв. Тя вече се процеждаше през тях. Не можех да мисля за това сега.
Арчър отвори вратата на стълбището и когато тя се затвори с трясък зад нас, Деймън скочи към мен и ме хвана под мишниците. Грубо ме дръпна към себе си и аз застанах на пръсти.