— Едва не те загубих. Отново.
Погали с устни горещото място на челото ми. След това ме целуна — дълбока и мощна целувка с привкус на страх, отчаяние и гняв. Целувката трептеше от енергия и когато Деймън се отдръпна, се почувствах гола.
— Нямаме време за припадъци — каза той и ми намигна.
След това тръгнахме по стълбите, хванати за ръце. Арчър се сблъска с един войник на площадката. С един удар го събори през парапета. Последва ужасна пукотевица, от която стомахът ми се сви до болка.
Войници се пръснаха по площадката на втория етаж. Оръжията им не бяха обикновени, приличаха на електрошокови пистолети.
Деймън пусна ръката ми, опря се на парапета и подскочи към площадката. Покрай мен прелетя войник, който падна два етажа по-долу. Арчър беше плътно зад Деймън. Той изтръгна едно от оръжията и го метна към мен. Прехвърлих пистолета в лявата си ръка, затичах се по стълбите и стрелях срещу първия войник, когото видях.
Както и предполагах, оръжието работеше като електрошоков пистолет. Две жици изскочиха напред и се впиха във врата на войника. Мъжът се разтресе като от пристъп и се свлече на пода. Щипците се откачиха, жиците се прибраха и аз успях да понося друг войник, който замахваше към Арчър.
Площадката бе чиста; Деймън замъкна двама от изпадналите в безсъзнание до вратата и ги захвърли един върху друг.
— Хайде — подкани ни Арчър и докато пресичаше площадката свали камуфлажното горнище, а после прибра металните войнишки плочки под бялата си блуза.
Заради оникса и диамантите в сградата бях напълно безполезна без пистолета и електрошока. Мускулите на краката ми вече пареха, но аз не им обръщах внимание и продължих напред.
Когато стигнахме приземния етаж, Артър погледна към нас през рамо. Не проговори на глас, съобщението бе предназначено и за двама ни.
Не е необходимо да крадем коли от хангара. Веднъж да излезем, и ще сме по-бързи от всичко, с което разполагат. Ще тръгнем на юг, към Вегас, по магистралата. Ако се разделим, ще се чакаме в Аш Спрингс. Това е на около сто и трийсет километра оттук.
Сто и трийсет километра?
Има хотел, наречен „Изворите“. Свикнали са да посрещат странни хора.
Почудих се какво ще рече „странни хора“ и осъзнах, че е глупаво въобще да се замислям за това. Арчър бръкна в задния си джоб и извади портфейл. Напъха банкноти в ръката на Деймън.
Това би трябвало да ви стигне.
Деймън кимна рязко, Арчър ме погледна.
— Готова ли си?
— Да — казах и стиснах пистолетите.
Страхът бе толкова непреодолим, че усещах горчивия му вкус. Поех си дъх и отново кимнах, най-вече за свое успокоение.
Вратата се отвори и за пръв път от близо месец вдишах свеж въздух. Сух, но чист, а не обработен. Надеждата завибрира и ми даде сила да продължа напред. Виждах късче небе над колите. Бледосиньо с оранжево червеникави оттенъци. Това беше най-красивото нещо, което бях виждала. Свободата беше там.
Ала между нас и свободата стоеше малка армия войници. Не толкова, колкото очаквах, но може би мнозина бяха все още под земята и се занимаваха с основите.
Деймън и Арчър не си губеха времето. Бели светкавици се понесоха из хангара, заудряха се в жълтеникави военни джипове, разкъсваха платна. Прехвърчаха искри. Размахаха се юмруци. И аз изпълних своята част — наелектризирах всеки, който се приближеше до мен.
Докато се въртях край падналите тела забелязах оръжеен сандък в задната част на един камион.
— Деймън!
Той се извърна и видя какво соча. Отправих се натам и избегнах на косъм сблъсък. Обърнах се и стрелях с електрошоковия пистолет. Металните жици се впиха в гърба на войника. Ярка светлина с червеникав контур просветна над раменете на Деймън и обхвана дясната му ръка. Енергия заискри над пространството между него и камиона.
Няколко войници разбраха какво смята да направи и се скриха зад големите джипове. Аз направих същото. Деймън удари камиона и той избухна като фойерверки на Четвърти юли. Експлозия разлюля хангара — могъща вълна, която разтресе вътрешностите ми и ме събори по гръб. От мястото, където преди миг беше камионът, се издигна гъст сив дим. Изгубих от поглед Деймън и Арчър. Стори ми се, че чувам гласа на сержант Дашър през адската пукотевица.
Застинах неподвижно за секунда, примигвайки срещу острата миризма на горящ метал и барут. Една секунда бе достатъчна.