— Не стреляйте! — извика Нанси, която се появи в другия край на хангара. — Бъдете внимателни! Трябват ни живи!
Деймън стисна ръката ми. Хукнахме заедно с Арчър. Всяка стъпка ни отвеждаше по-близо до изхода. Скоростта ми нарасна, тяхната — също.
След миг се озовахме под тъмносиньото небе. Вдигнах поглед и видях звезди, които блестяха като хиляди диаманти. Исках да заплача, защото най-после бяхме навън.
Навън.
Деветнайсета глава
Деймън
Бяхме навън.
Но все още не бяхме свободни.
Не всички превозни средства бяха повредени. Преследваха ни, по земя и небе. Ала ние се движехме бързо. С помощта на опала Кити можеше почти да достигне моята скорост, но тъй като звукът от хеликоптери се приближаваше. Арчър реши да се разделим и се отправи на запад.
Ще им отклоня вниманието — каза той. — Запомнете — Аш Спрингс.
С това се превърна в петно и изчезна отвъд хоризонта. Нямах възможност нито да го попитам какво възнамерява да прави, нито да го спра. След няколко секунди изригна светлина. Малко по-късно това се повтори на около километър. Не се обърнах да проверя дали хеликоптерите са се хванали на въдицата и са променили курса си. Не се притеснявах какво ще му направят, ако го заловят. Не можех да си позволя да мисля за нищо друго, освен за това как да осигуря на Кити безопасност дори за една нощ.
Тичахме през пустошта, под краката ни се носеше миризмата на градински чай. В продължение на километри не видяхме нищо, после достигнахме до неохранявано стадо говеда. След него — отново нищо, докато тичахме край магистралата.
Колкото по-далеч отивахме, толкова повече се притеснявах. Кити не можеше да издържи още дълго, не и сто и трийсет километра. Хибридите се уморяваха бързо, дори и с подсилващ камък, за разлика от нас, тъй като ние изразходвахме повече енергия, ако забавим скорост. Кити щеше да се сгромоляса. По дяволите, сто и трийсет километра щяха да изтощят дори мен, но тя… За нея бих пробягал милион километри. Знаех, че тя би сторила същото за мен, но просто не можеше. Не беше заложено в нейната ДНК.
Нямаше време да спра и да я попитам как е, но пулсът й бе неимоверно ускорен, дишаше тежко.
Струйката страх във вените ми нарастваше с всяка стъпка и с всеки буен удар на сърцето ми. Това можеше да я убие или най-малкото да й нанесе сериозни травми.
Вдигнах за миг поглед към небето. Видях само звезди, без далечни светлини. Все още ни оставаха около петдесет километра и щеше да е прекалено рисковано да приема истинската си форма и да ускоря процеса. Една летяща светлина из нощната пустош би била прекалено голям интерес за НЛО маниаците.
Неочаквано забавих темпо и подкрепих Кити, за да я задържа на крака. Когато ме погледна, тя едва дишаше, кожата около устата й беше бледа и напукана.
— Защо… защо спряхме?
— Не можеш да продължиш още дълго, котенце.
Тя поклати глава, косата й бе полепнала за лицето.
— Мога… мога да се справя.
— Знам, че искаш, но това е прекалено. Ще взема опала и ще те нося.
— Не. В никакъв случай…
— Кити. Моля те. — Спрях на последните думи; тя се втренчи в мен. — Позволи ми да го направя.
Ръцете й потръпнаха, когато отметна подгизналата от пот коса от лицето си. Вирна вежди, но свали опаловата гривна.
— Ненавиждам… някой да ме носи.
Подаде ми гривната, аз я сложих и веднага усетих притока на енергия. Освен това взех пистолета на Кити и го пъхнах в колана на панталона си.
— Защо не се качиш на гърба ми? Така в известен смисъл няма да те нося. Просто ще ме яздиш.
Замълчах и й смигнах.
Погледна ме ококорена.
— Какво? — ухилих се аз и тя на мига присви очи. — Да можеше да се видиш! Като котенце си, казвам ти. Настръхнали са ти космите.
Тя ме погледна косо и застана зад мен.
— По-добре пести енергията си и спри да говориш.
— Ох.
— Ще го преживееш — сложи ръце на рамената ми. — Пък и няма да е зле някой да те свали малко на земята.
Наведох се и подхванах краката й. Тя подскочи, уви ръце около врата ми и провеси стъпала.
— Скъпа, аз съм толкова високо в небето, че вече въобще не виждам земята.