— Еха! — възкликна тя. — Това вече е нещо ново.
— Но ти харесва. — Стиснах я по-здраво. Позволих на Извора да се свърже с опала. — Дръж се, котенце. Ще засветя съвсем леко и след това ще станем бързи.
— Харесва ми, когато светиш. Все едно имам фенерче.
Ухилих се.
— Радвам се, че съм ти полезен.
Тя потупа гърдите ми.
— Стегни се.
Така беше много по-добре. Поех със скорост, която не можех да достигна, докато тичах рамо до рамо с Кити.
Тя въобще не беше тежка, което, от друга страна, беше притеснително. Трябваше да дам на момичето картофки и пържола възможно най-бързо.
Когато видях, че приближаваме светлините на града, постепенно доближих магистралата и се заоглеждах за знак. Скоро го видях — Аш Спрингс — петнайсет километра.
— Почти стигнахме, котенце.
Намалих скоростта и Кити скочи на земята.
— Мога да пробягам оставащия път.
Исках да поспоря, но осъзнах, че ако го направя, само ще се забавим, а трябваше да намерим убежище за през нощта. Затова си замълчах. Пък и знаех, че става дума за нещо друго. Кити искаше да докаже, не само на мен, но и на себе си, че тя е предимство, а не пречка. Необходимостта да докаже, че е равностойна на мен и на останалите луксианци, я накара да се довери на Блейк. Свалих опала и й го подадох.
— Тогава да вървим.
Тя кимна.
— Благодаря.
Поех ръката й в своята и изминахме останалата част от пътя до Аш Спринт. Отне ни около двайсет минути, но те сякаш продължиха цяла вечност. В зависимост от това колко бързо се движеха хората от Дедал, имахме около два часа преднина. Може би малко повече, ако бяха последвали Арчър.
След като стигнахме покрайнините на Аш Спрингс, забавихме крачка и поехме с нормален ход. Страняхме от тротоарите и уличното осветление. Градът беше малък — като Питърсбърг. Табели обозначаваха пътя към един от минералните извори.
— Обзалагам се, че мириша на развалено мляко — каза Кити, загледана в една от табелите. — С удоволствие бих се изкъпала.
И двамата бяхме потънали в прах заради бягането през пустошта.
— Наистина ухаеш на застояло.
Изгледа ме гадно.
— Благодаря.
Засмях се леко и стиснах ръката й.
— Миришеш на застояло цвете, което скоро ще разцъфне.
— О, все едно. Просто се правиш на глупак.
Преведох я покрай огромен храст, подрязан във формата на… по дяволите, нямах представа на какво. Кръстоска между слон и жираф?
— Какво би направила за една топла баня? — попитах и я повдигнах над един паднал клон. — Гадни, лоши неща?
— Имам чувството, че искаш разговорът да стане перверзен.
— Моля?! Нищо подобно. Имаш толкова извратен мозък, котенце. Учуден съм от намека ти.
Тя поклати глава.
— Съжалявам, че покварих твоето целомъдрие.
Ухилих се, когато спряхме на една пресечка. Пред нас се издигаха няколко хотела с ярко осветени знаци. Улиците бяха пусти и се питах колко ли е часът. Не бяхме видели нито един шофьор.
— Бих пребила човек за една топла баня — каза Кити, докато пресичахме улицата. — Включително теб.
Засмях се изненадан.
— Не можеш да ме победиш.
— Не се съмнявай в желанието ми да разкарам неприятната миризма. Ей! — Тя спря и посочи една пряка. Това ли е?
В далечината имаше знак, който почти не се виждаше. Надписът гласеше „Мотел изворите“.
— Така ми се струва. Хайде да проверим.
Забързахме покрай тъмните магазини на тясната улица и стигнахме до паркинга. Сградата определено не биеше на очи и…
— О, боже! — възкликна Кити и отскубна ръката си. — Мисля, че това е един от онези мотели, в които се плаща на час и хората идват, за да се дрогират.
Имаше право. Сградата беше едноетажна във формата на буквата П. Фоайето се намираше в средата, дървена веранда обграждаше вратите на стаите за нощувка. Осветлението в сградата и около нея бе оскъдно, на паркинга имаше няколко коли — от онези, които всеки момент можеха да отидат за скрап.
— Е, сега поне знаем на какви места обича да ходи Арчър — казах аз и присвих очи срещу жълтеникавата светлина, която се прокрадваше измежду дървените щори на фоайето.
— Не е бил на много места. — Тя пристъпи от крак на крак. — Май само веднъж е ходил на ресторант, така че едва ли е посещавал хотели.