— Само веднъж?
Тя кимна.
— Боже — промълвих. — Двамата говорехте ли си?
— Той беше единственият, който се държеше… мило с мен. Е, по негов си начин. Не е особено сърдечен човек. — Тя замълча и вдигна глава към обсипаното със звезди небе. — Не говорехме много, но винаги беше до мен. В началото въобще не си и помислих, че Арчър е човекът, който ще ни помогне да се измъкнем. Явно първите впечатления наистина не вършат работа.
— Явно не.
Внезапна тревожност се прокрадна по лицето й, когато сведе глава. Виждах как болката от всичко преживяно оставяше отпечатъка си върху нея. Имаше почти същото изражение, което видях на лицето на Бет, преди да изгуби контрол онази сутрин.
Не знаех какво да кажа. Тръгнахме към паркинга. Нямаше думи, които да опишат колко съсипан бе животът на Кити. Каквото и да кажех, нямаше да облекча положението. А не исках тя да остане с впечатление, че подценявам ужаса на всичко, през което е преминала. Все едно да кажеш на някого, който тъкмо е загубил скъп човек, че неговият близък е на по-добро място. Никой не иска да чуе подобно нещо. То не променя нищо, не прогонва скръбта, не обяснява случилото се.
Понякога думите нямат значение. Те могат да бъдат могъщи, но в някои случаи, като сегашния, просто са излишни.
Спряхме до мъждивата лампа пред хотела, която осветяваше няколко пейки и маси. Лицето на Кити бе покрито със сажди и имаше засъхнала кръв. Стомахът ми се сви.
— Раниха ли те?
Тя поклати глава и отново впери поглед в небето.
— Кръвта не е моя. На войника е. Аз… го застрелях.
Облекчението, което изпитах, бе засенчено от притеснението от това, което й се бе наложило да направи и което тепърва щеше да й се налага да прави. Подадох й пистолета.
— Добре. Добре. — Погалих лицето й. — Остани тук. Ще приема друг образ и ще взема ключове. Ако нещо ти изглежда съмнително, първо стреляш и после задаваш въпроси. Нали? Не използвай Извора, освен ако не ти се налага. Те могат да проследят енергията му.
Тя кимна. Забелязах, че ръцете й треперят. В нея още туптеше адреналин, само това я държеше на крака. Скоро щеше да поеме сериозна доза захар.
— Никъде няма да ходя — каза тя.
— Добре. — Целунах я. Изобщо не исках да я оставям сама навън. Но в никакъв случай не исках да я въведа във фоайето в такова състояние. Без значение какви хора идваха обикновено тук, нямаше как видът й да не привлече внимание. — Ще се върна.
— Знам.
Тя не помръдна. Погледът ми срещна уморените й очи и сърцето ми заби лудешки. Целунах я още веднъж, едва се отдръпнах и тръгнах към входа. Представих си един от охранителите и приех неговия образ. Извадих от паметта си дънки и тениска. Всичко беше фасада — огледало, което хвърля отражение. Но отражението, което създавах, беше фалшиво. И ако някой се загледаше внимателно или по-продължително, щеше да забележи измамата.
Малка камбанка радостно иззвъня, когато се запътих към рецепцията. Въздухът миришеше на цигари с карамфил. Вдясно се намираше магазин за подаръци, няколко стари стола бяха струпани пред машина за закуски в средата, а вляво беше самата рецепция.
Възрастен мъж чакаше зад преградата. Приличаше на насекомо заради очилата, които носеше. Беше надянал карирани презрамки. Страхотен аксесоар.
— Охо! — каза мъжа. — Стаичка ли ти трябва?
Приближих се.
— Да. Имате ли свободни?
— Несъмнено. Няколко часа ли ще останеш, или цялата нощ?
Почти се засмях, защото си спомних какво бе казала Кити пред мотела.
— Цялата нощ, може би и следващата.
— Ами нека започнем с тази, пък после ще видим.
Обърна се към регистъра.
— Общо седемдесет и девет долара. Приемаме само в брой. Нищо няма да подписваш и не ни трябват лични карти.
Не се изненадах. Бръкнах в джоба и извадих пачката банкноти. По дяволите, как така Арчър носеше стотачки в себе си през цялото време? Но в интерес на истината, едва ли някой би успял да го ограби.
Подадох стотачка.
— Може ли да разгледам магазина?
— Давай. В момента не съм зает. — Той кимна към телевизора на рецепцията. — Сигналът не е добър по това време. И с телевизора в твоята стая ще е така. Стая четиринайсет между другото.
Кимнах, взех рестото и ключа от стаята и тръгнах към магазина за подаръци. Имаше тениски с надпис „Път 375: Извънземна магистрала“, украсен с електриковозелени орнаменти. Взех една голяма за себе си и една малка за Кити. Избрах и чифт спортни панталони, малко големи за нея, но все пак щяха да свършат работа. Взех едни и за себе си. После се огледах за храна.