Не можех да забравя и Блейк…
— Говори с мен — настоя Деймън. Смарагдовите му очи бяха изпълнени с притеснение. — Хайде, котенце. Кажи ми какво се случва.
Извърнах глава и затворих очи. Исках да съм силна. Повтарях си го многократно, казвах си, че съм силна, че мога да преживея всичко.
— Ей — каза нежно той. — Погледни ме.
Продължавах да стискам очи, защото знаех, че ако го погледна, балонът — крехък и надут до предел, ще избухне.
Бях се превърнала в развалина и не исках Деймън да узнае.
Тогава той извърна лицето ми към своето, целуна клепачите на затворените ми очи и каза:
— Всичко е наред. Не се притеснявай от това, което чувстваш, каквото и да е то. С теб съм, Кити. До теб съм, само до теб. Всичко е наред.
Балонът избухна и аз изгубих контрол.
Деймън
Сърцето ми се пропука, когато първата сълза се търкулна по бузата й и от устните й се изтръгна вой.
Притиснах я до себе си, прегърнах я, а тя се тресеше от скръб и болка. Не знаех какво да направя. Не говореше, не можеше и дума да изрече от плач.
— Всичко е наред — продължавах да шептя аз. — Излей мъката си. Просто я излей.
Почувствах се глупаво, че изобщо го казвам. Думите не стигаха.
Сълзите й се стичаха по гърдите ми. Всяка сълза бе като нож.
Обезнадежден, аз я вдигнах и я занесох на леглото. Взех одеялото, което изглеждаше прекалено грубо за нежната й кожа, и я завих.
Тя се сгуши в мен, сграбчи косата на тила ми. Сълзите… все така се стичаха, а сърцето ми се пръскаше от мъка при всяко движение на гърдите й. Никога през живота си не се бях чувствал толкова безполезен. Исках да поправя стореното, да й помогна да се почувства по-добре, но просто не знаех как.
Кити беше толкова силна през цялото време, но ако дори за една секунда си бях мислил, че то не я съсипва, значи бях пълен идиот. Знаех какво се случва. Просто се надявах, не, молех се, белезите и раните да са само физически. Защото тях можех да залича — можех да ги излекувам. Не бях в състояние да залича това, което кървеше в съзнанието й, но поне можех да опитам. Бих направил всичко, за да прогоня болката от нея.
Не знам колко време измина, преди тя да се успокои, преди сълзите да спрат и дишането й да се успокои, преди най-после да потъне в дълбок сън. Минути? Часове? Не знаех.
Завих я и се излегнах до нея, притискайки топлото й тяло. Тя не помръдна. Бе положила лицето си върху гърдите ми; галех косите й с надеждата, че милувката ще стигне до съзнанието й и ще успокои съня й. Знаех, че тя обича да си играя с косите й. Беше нещо незначително, но в момента не можех да направя друго.
В един момент и аз се унесох. Не исках да заспя, но умората от последните шест часа надделя. Явно съм спал няколко часа — когато се събудих слънчев лъч вече се процеждаше през процепа между завесите.
И Кити не беше до мен.
Примигнах бързо и се надигнах на лакти. Тя седеше на ръба на леглото, облечена с тениската и долнището, които й донесох вечерта. Косата й се спускаше по гърба. Вълнистите кичури потрепнаха, когато обърна лице към мен.
— Не те събудих, нали?
— Не. — Прочистих гърло и огледах стаята, леко замаян. — Кога се събуди?
Тя сви рамене.
— Преди малко. Часът е малко след десет.
— Толкова късно?
Потърках вежда и седнах.
Тя извърна поглед. Разглеждаше лентата на джапанките си. Лицето й бе зачервено.
— Извинявай за снощи. Не исках да те обливам със сълзи.
— Ей — приближих се бързо, прегърнах я и се притиснах към нея. — Имах нужда от втори душ. Беше по-як от първия.
Тя се засмя.
— Съсипа ти настроението, нали?
— Нищо не съсипва настроението ми, когато съм до теб, котенце. — Погалих косата й и я пригладих зад ушите й. — Как се чувстваш сега?
— По-добре — каза тя и вдигна поглед.
Очите й бяха червени и подпухнали.
— Мисля… Мисля, че имах нужда да поплача.
— Искаш ли да поговорим за това?
Тя навлажни притеснено устни и започна да върти връхчетата на косата си. С радост забелязах гривната с опал на тънката й китка.
— Аз… случиха се доста неща.
Сдържах дъха си. Не смеех да мръдна, тъй като знаех, че понякога й е трудно да говори. Тя имаше навика да таи в себе си хиляди гадости. Най-накрая поклати глава и се усмихна.