— Бях толкова уплашена — прошепна и усетих тежест в гърдите. — Когато видях фаровете. Помислих, че са те и просто откачих, разбираш ли? Бях затворена там четири месеца. Знам, че не е нищо в сравнение с изживяното от Доусън или Бет, но… всъщност не знам как са издържали.
Издишах бавно. И аз не знаех как са издържали, как не са се побъркали. Замълчах и я погалих по гърба.
Тя се втренчи във вратата на банята и мълча цяла вечност. Тогава, много бавно, думите се зарониха от устата й.
Пръскачките с оникс. Обстойните прегледи. Стрес тестовете с хибриди, нежеланието й да участва, начините, по които е била наказана за това, преди да я изправят срещу Блейк. Как той я е подтикнал да се бие с него и да използва Извора. Вината, която чувстваше за смъртта му, се усещаше в гласа й. Разказа ми всичко, а аз едва се сдържах. Ярост, по-силна от когато и да било, кипеше у мен.
— Съжалявам — каза тя и поклати глава. — Говоря безсмислици. Просто… трябваше да го изкарам от себе си.
— Не се извинявай, Кити.
Исках да пробия стената с юмрук.
Вместо това само се приближих и седнах до нея.
— Знаеш, че станалото с Блейк не е по твоя вина, нали?
Тя хвана кичур коса между пръстите си.
— Аз го убих, Деймън.
— Станало е при самозащита.
— Не. — Тя пусна косата си и погледна към мен. Очите й бяха като от стъкло. — Не беше при самозащита. Той ме ядоса, изпуснах си нервите.
— Кити, трябва да осмислиш цялостно положението. Пребивали са те ежедневно… — Само като го казах, ми се прииска да се върна в сградата и да я подпаля. — Била си подложена на силен стрес. А Блейк… каквито и да са били подбудите му, той причини зло както на теб, така и на много други хора.
— Мислиш, че го е заслужавал?
Една садистична част от мен искаше да кажа „да“, защото на моменти наистина го мислех.
— Не знам. Но съм сигурен, че е влязъл в стаята с намерението да те предизвика да се биеш с него. И ти си го направила. Знам, че не си искала да убиеш нито него, нито когото и да било друг, но просто се е случило. Не си лош човек. Не си чудовище.
Веждите й се вдигнаха и тя разтвори устни.
— Не си като Блейк. Не смей да го казваш. Никога не би била като него. Ти си добър човек, котенце. Ти изваждаш най-доброто у хората… дори у мен. — Сръчках я с ръка и тя се ухили. — Дори само за това заслужаваш да ти дадат Нобелова награда за мир.
Тя се усмихна ласкаво и се надигна на колене. Прегърна ме през раменете, наведе се и ме дари с най-нежната целувка. Щях да запазя този спомен завинаги.
— Защо го правиш?
Обгърнах талията й.
— В знак на благодарност — каза тя и отпусна чело върху моето. — Повечето момчета сигурно биха избягали посред нощ, за да са далеч от истеричка като мен.
— Аз не съм като повечето момчета. — Притеглих я и тя седна в скута ми. — Не си ли го разбрала?
Погали ме.
— Понякога съм малко бавна.
Засмях се и тя се усмихна в отговор.
— Добре, че не те харесвам заради ума ти.
Тя зяпна и ме удари по ръката.
— Това е гадно!
— Моля? — размърдах вежди в недоумение. — Просто съм честен.
— Млъкни.
Тя потърка устни в моите.
Захапах долната й устна и свежа руменина плъзна по лицето й.
— Знаеш колко обичам да си играеш с устните ми — казах аз.
— Напълно си полудял.
Притиснах я силно.
— Ще ти кажа нещо изтъркано. Приготви се.
Тя погали нежно лицето ми.
— Давай.
— Луд съм по теб!
Тя избухна в смях.
— Боже мили, това е изтъркано!
— Предупредих те. — Улових брадичката й и поднесох устните й към своите. — Обичам смеха ти. Това изтъркано ли е?
— Не. — Тя ме целуна. — Въобще не.
— Добре. — Плъзнах ръце нагоре и почти докоснах гърдите й. — Защото имам…
През вените ми премина странно усещане и се разпростря из цялото ми тяло.
Кити замръзна и си пое въздух.
— Какво има?
Хванах бедрата й и я сложих на леглото до мен.
Грабнах пистолета от масата и й го подадох. Тя го пое изумена.
— Тук има луксианец — промълвих.
Двайсет и първа глава