Кейти
Изправих се бързо и стиснах пистолета.
— Сигурен ли си — прошепнах. — Добре. Тъп въпрос.
— Аз не…
Рязко почукване разтресе вратата на стаята. Така се стреснах, че едва не изпуснах пистолета. Деймън ме изгледа притеснен и аз се изчервих. Наистина трябваше да се стегна. Поех си дълбоко въздух и кимнах.
Той пристъпи към вратата бавно, с елегантността на смъртоносен хищник, а аз седях като вцепенена. Приближих се и си казах, че съм готова за стрелба. Използването на Извора също бе прекалено рисковано. Изстрелите биха привлекли вниманието само на местните хора.
Деймън се наведе и погледна през шпионката.
— Какво става, по дяволите?
— Моля?
Сърцето ми спря.
Той ме погледна през рамо.
— Парис е. Луксианецът, който беше с Люк в клуба.
Трябваше ми минута да си спомня изключително красивия рус луксианец.
— Дали е настроен приятелски?
— Ще видим. — Деймън изпъна рамене и отвори вратата. Не виждах нищо зад широкия му гръб. Поне гледката бе приятна. — Изненадан съм да те видя чак тук — каза той.
— Дали трябва да се изненадваш? — гласеше отговорът.
— Ти ми кажи. Защо си тук? И защо да не те запратя на другия край на града?
Дланта ми, в която държах пистолета, се изпоти. Деймън не би нападнал Парис. Всъщност грешах. Би го направил, независимо от рисковете.
— Защото това би привлякло твърде много внимание — отговори Парис спокойно. — Освен това не съм сам.
Деймън сигурно бе видял още някого, защото раменете му се отпуснаха и отстъпи встрани.
— Ами влизайте.
Парис пристъпи в стаята с широки, уверени крачки. Хвърли бърз поглед към пистолета в ръката ми.
— Хубава тениска.
Сведох поглед, тъй като бях забравила, че носех тениска с надписа за извънземната магистрала.
— Благодаря.
После влезе Арчър, свеж и чист. Въобще не приличаше на човек, прекарал нощта, тичайки из пустошта. Съмнението ми разцъфна като плевел. Той погледна Деймън.
— Да не ви прекъсваме?
Деймън присви очи и затвори вратата.
— Какво става?
Арчър бръкна в джоба си и извади стъклена кутия. Подаде я на Деймън.
— Ето го вашия ЛХ-11. Прецених, че честта се пада на теб. — Той ме изгледа. — Ще ме застреляш ли, Кейти?
— Може би — прошепнах аз, но свалих оръжието и седнах на ръба на леглото. — Къде беше?
Арчър свъси вежди, а Парис огледа с отвращение стаята.
— Имах тежка нощ, тъй като трябваше да отклоня половината армия от следите ви. А когато потеглих към срещата с вас, срещнах този приятел.
— Не бих го нарекъл приятел — отсече Деймън и застана до мястото, на което седях.
Парис сложи ръка на сърцето си.
— Наскърбяваш ме.
Деймън се усмихна презрително и каза по-тихо.
— Можеш да оставиш оръжието, котенце.
— О! — Изчервих се. Оставих пистолета на масата. После се обърнах към Арчър. — Дължим ти благодарност за… за всичко.
Чаках и Деймън да се включи. Тъй като не го направи, го сритах в крака.
— Благодаря — измънка той.
Арчър се ухили. Това може би беше първият път, в който го виждах да се усмихва. Изненадах се колко млад изглежда всъщност.
— Нямаш представа колко се радвам го чуя от теб, Деймън.
— Мога да си представя.
— Наистина — намесих се аз. — Благодарим ти. Нямаше да стигнем дотук, ако не беше ти.
Той кимна.
— Не го направих само заради вас.
— Обясни — настоя Деймън.
Парис изпръхтя и със скок се тръсна на бюрото. Добре че то не се строши, та да смачка изгладените му панталони.
— Наистина ли си мислите, че на Арчър му е приятно да бъде идеалният пример за поведение на основа?
— Предполагам, че не. — Деймън седна до мен. — Може би и на Люк не му е било приятно.
Парис вдигна рамене.
— А аз предполагам, че на теб не ти е било приятно да създаваш мутанти по цял ден.
— Но пък Нанси просто те обожаваше! — Арчър скръсти ръце. — Беше любимият й луксианец. Колко хора превърна в мутанти за краткото време, в което беше там? Повече, отколкото който и да било луксианец.
Деймън се стегна.
— Това няма нищо общо. Защо ни помагаш и защо си с Парис?