— И къде е Люк? — попитах аз, тъй като се досещах, че едва ли е твърде далеч.
Парис се усмихна.
— Наблизо е.
— Нямаме много време за обяснения, но ще ви съобщя кратката нецензурирана версия — започна Арчър. — Дължа на Люк услуга, а Парис е прав. Ти беше права. Кейти. Да си част от Дедал, означава да нямаш личен живот. Те контролират всичко. Няма значение как съм се появил на този свят. — Той разпери ръце с длани нагоре. — Това, което има значение и винаги е имало значение, е животът.
— Защо сега? — попита Деймън. Тонът му издаваше недоверие.
— Не е ли това въпросът на годината? — намеси се Парис и се ухили така, сякаш бе взел странни хапчета. — Защо Арчър би избрал точно този момент да рискува живота си, колкото и незначителен да е бил?
Арчър изгледа мрачно Парис.
— Благодаря за коментара. Парис. Не е лесно да се измъкнеш от Дедал. Освен Люк и неколцина други, никой не е успял да го направи. Да, можех да избягам стотици пъти, но щяха да ме намерят. Пък и трябваше да им отклоня вниманието.
Тогава проумях.
— Използвал си ни, за да им отклониш вниманието!
Той кимна.
— Нанси и сержант Дашър ще направят всичко, за да ви открият. Аз няма да им бъда приоритет.
Деймън се отпусна.
— Нанси спомена, че има и други основи, които живеят тук и се преструват на обикновени хора.
— Така е — потвърди Арчър. — Съмнявам се обаче, че ще ни създадат проблеми точно сега. Те имат много важни професии и едва ли ще припарят до нас.
Имаше нещо, което не разбирах.
— Защо Люк не те накара да му занесеш ЛХ-11? Той щеше да те скрие.
Парис се засмя.
— Нима мислите, че има логика в лудостта на Люк?
— Надявах се да има — прошепна Деймън и прокара ръка през косата си.
— Всъщност има логика. Като изключим това, че бях шпионин на Люк… и на няколко други лица, които са наясно с действията на Дедал, знаех, че променят състава на ЛХ-11, а Люк искаше новата версия — „Прометей“. Аз нямах достъп до новото лекарство. Никой нямаше. Не и преди да те доведат — каза Арчър на Деймън. — Беше идеалният момент за всички. Но не знам защо Люк иска лекарството.
— Не бих го и питал — добави злокобно Парис.
Потръпнах от думите му, но после си спомних какво ми бе казал Арчър.
— Ами луксианците? Онези, които според Дашър искат да завладеят планетата. Това вярно ли е?
Арчър изгледа Деймън.
— Вярно е, и твоята играчка, изглежда, познава един от тях.
Деймън присви очи.
— Стой далеч от мен.
Обърнах се към него.
— За какво говори той?
— Нещо, което каза Итън Уайт. Помниш ли го? — Кимнах. Срещнах веднъж старейшината за кратко. — Когато напуснах колонията и тръгнах да те търся, той каза, че Земята няма да принадлежи вечно на хората, но аз не се замислих особено, защото… Сигурен съм, че има луксианци, които искат да завладеят планетата, но това никога няма да се случи.
Арчър не беше убеден, нито пък аз. Изведнъж той килна глава.
— И като става дума за хора с големи амбиции…
След секунда вратата се отвори. Деймън скочи на крака, а аз сграбчих пистолета; сърцето ми подскочи.
Люк се вмъкна в стаята с найлонова торбичка и розова кутия в ръце. Косата му бе вързана на къса опашка, а на ангелското му лице грееше широка усмивка.
— Здравейте, пичове! — каза ведро той. — Донесох понички!
Примигнах бавно и се настаних на мястото си.
— Мили боже, едва не ми докара инфаркт.
— Почти съм убеден, че заключих вратата — изръмжа Деймън.
Люк остави кутията с поничките и аз я изгледах така, сякаш съдържаше отговора на най-големите мистерии във вселената.
— А аз съм почти убеден, че успях да вляза. Здрасти, Кейти!
Подскочих, като спомена името ми.
— Здрасти. Люк…
— Виж какво си купих! — Той бръкна в чантата и извади тениска с извънземна магистрала. — Сега можем да се обличаме като близнаци!
— Това е… много яко.
Парис сви устни.
— Наистина ли ще носиш тази тениска?
— О, да. Всеки ден. Намирам я за комична. — Люк огледа стаята с аметистовите си очи, после отново се взря в мен. — Тъй. Мисля, че вие двамата сте ми приготвили нещо.
Деймън взе стъклената кутия. Подхвърли я към Люк, който я улови във въздуха.