— Заповядай.
Хлапето отвори кутийката и въздъхна. После я затвори почтително и я пъхна в задния джоб на джинсите си.
— Благодаря ви.
Имах чувството, че и той, подобно на Деймън, не казваше тези думи често.
— Та… какво ще правим оттук нататък? — попитах аз.
— Амии… — провлече Люк. — Положението става сериозно. Дедал биха жертвали всичко и всеки, за да те докопат отново, Деймън. Ще разкъсат този град. Вече го правят. Ще използват всички възможни средства, за да те върнат обратно.
Деймън се напрегна.
— Ще потърсят семейството ми, нали?
— Най-вероятно — отвърна Люк. — Всъщност бъди сигурен. Както и да е! — Люк се завъртя към Арчър толкова бързо, че той отстъпи назад. — Купих ново возило!
— Сериозно? — попита Арчър.
— Ще побере и петима ни. — Люк се обърна отново към мен и Деймън с дяволита усмивка, която не вещаеше нищо добро. — Имам изненада за вас. Но първо предлагам да се облечем. — Той бръкна в чантата, извади обикновена бяла тениска с къси ръкави и я подхвърли към Деймън. — Аз и Кейти изглеждаме страхотно с тези блузки. На теб би ти стояла зле. Може да ми благодариш по-късно.
Питах се откъде, по дяволите. Люк знае, че и Деймън си е купил такава тениска.
— И си хапнете малко понички. Нека най-гладният си вземе пръв.
Деймън се намръщи, а аз бях много доволна, че най-сетне ще хапна поничка. Надникнах в кутията. Желирани. Любимите ми.
— Каква е изненадата? — попита Деймън.
Държеше тениската, без да направи опит да я облече.
— Ако ти кажа, няма да е изненада, нали? Трябва бързичко да тръгваме. Така че, хапвайте и се приготвяйте. Имаме много работа.
Деймън изсумтя и ме погледна. Разбирах, че не му е приятно да получава нареждания от Люк, но устата ми бе пълна с желирано блаженство, така че не казах нищо.
Най-сетне той кимна.
— Добре. Но ако ни…
— Знам. Ако ви прецакам, ще намерите начин да ме убиете бавно и мъчително. Разбрах. — Люк намигна. — Смятам, че съм предупреден.
— Между другото — каза Арчър, докато Деймън надничаше към поничките, — не си забравяйте кутията с презервативи.
Стрелнах поглед към пода. Бяха точно там, където Деймън ги бе изпуснал миналата вечер. Лицето ми почервеня като домат, почти се задавих с поничката, а в ушите ми прозвуча смеха на Деймън.
Деймън
Не забравих презервативите, когато опаковах оскъдния ни багаж на път за извънземното ни возило. Лицето на Кити още бе зачервено и аз едва се въздържах да не й се подиграя безмилостно. Бях мек с нея, тъй като изглеждаше много сладка с глупавата тениска и евтините джапанки, притиснала плюшеното извънземно до сърцето си. Прегърнах я и излязохме на яркото августовско слънце.
Арчър мина покрай нас и хвърли поглед на торбата.
— Яка торбичка.
— Млъквай — отговорих аз.
Той изсумтя.
Заобиколихме мотела и зърнах новото ни превозно средство.
— Еха! Това ли е возилото?
Люк метна новата си тениска през рамо и потупа бронята на черния хамър.
— Мисля, че ми отива.
Кити прехвърли играчката в другата си ръка и огледа машината.
— Чак от Западна Вирджиния ли дойде с този малък танк?
Той се засмя.
— Не. Взех го назаем.
Имах чувството, че е взел хамъра назаем, колкото и аз бях наел колата на Матю. Заобиколих мястото на шофьора и отворих задната врата на Кити.
— Ще можеш ли сама да се покатериш?
Тя ме изгледа през рамо и аз се ухилих. Поклати глава, стисна дръжката и се набра нагоре. Разбира се, тъй като съм любезен господин, я побутнах по дупето.
Кити извърна рязко глава с порозовяло лице.
— Много си гаден понякога.
Засмях се и се метнах до нея. Сграбчих предпазния колан, преди тя да го стори.
Въздъхна и вдигна ръце.
— Мога сама да си закопчая колана.
— Колко сладко — каза Арчър и се настани от другата страна на Кити.
— Има причина, за да го правя — казах на Кити, без да обръщам внимание на основата. Пристегнах добре долната лента на колана. Тя си пое дъх, когато плъзнах ръце по корема й. Усмихнах й се лукаво и закачих колана. — Сега разбра ли?
— Както казах: гадняр — измърмори тя, но в сивите й очи се четеше нежност.
Наведох се, притиснах устни към слепоочието й и вдигнах ръката си. Предпазният колан бе достатъчно разхлабен и тя се сгуши до мен.