— Това ли е изненадата? Приемам.
Люк се засмя от предната седалка.
— По дяволите, не. Май ще задържа колата.
— Просто се отпуснете и се насладете на пътуването — каза Парис и включи двигателя. — Всъщност гледката е доста скучна. Като изключим няколко забавни табели с извънземни и една-две крави, няма кой знае какво да се види.
— Забавно.
Докато си намествах краката, погледнах крадешком Арчър. Той потупваше с пръсти коленете си, вперил поглед в предната седалка. Не вярвах на никого, не и напълно. Можеше да ни откарат обратно в Зона 51.
Арчър се обърна към мен.
Няма да ви предадем.
Присвих очи.
За последен път — разкарай се от мен.
Малко е трудно. Доста си едър. — Подсмихна се. — Пък и как бих могъл да ви върна? Видя какво направих, за да ви измъкна оттам.
Имаше право.
Може да е просто капан, както беше с Блейк. Той направи същото.
Не съм Блейк. И аз искам да се измъкна от тях колкото и вие.
Не отговорих. Извърнах поглед към прозореца и наблюдавах как малките къщи и улични знаци се размазват и накрая съвсем изчезват от хоризонта. По магистралата вече не се виждаше нищо, освен малки храсти и суха земя. Чак когато забелязах знака, се успокоих малко.
— Лас Вегас? Да не би да отиваме в казино или да гледаме екзотични танци?
Люк поклати глава.
— Не. Освен ако държиш.
Не се чувствах добре, когато не знаех къде отиваме и защо. Бях нащрек, оглеждах пътя и следях за подозрителни коли. На десетия километър от пътя Кити задряма. Задържах плюшената играчка, преди да падне на пода. Радвах се, че си почива. Несъмнено имаше нужда.
Всеки път, в който се появеше полицейска кола, мускулите ми се стягаха, защото знаех, че могат да ни спрат по много причини — от кражба на превозно средство до убийство на военни служители. Но никой не ни спря. Нищо не се случи из целия път, като изключим споровете на Люк и Парис, които се караха за радиото като двойка пенсионери. Не можех да ги разбера. Не разбирах и себе си.
По пътя за Лас Вегас си представях странни неща. Имам предвид откачени. Може би това се дължеше на факта, че в колата пътуваха двама души, които можеха да четат мисли. А аз определено предпочитах да ги запазя за себе си.
Всичко започна, когато извърнах поглед от прозореца и се загледах в Кити. Беше свила лявата си ръка до бедрото ми. В продължение на няколко минути не можех да откъсна очи. Какво особено имаше в лявата й ръка? Просто ръка. Кити се справяше страхотно с ръцете си, но беше нещо друго.
Всъщност бе това, което обикновено човек носи на лявата ръка, на безименния пръст.
Мисълта за пръстен на лявата ръка така ме разтресе, че ми се искаше да скоча от колата. Да се оженя за Кити… оженя? Съзнанието ми отхвърли думата. Но всъщност не би било ужасно. Далеч не би било ужасно. Би било… прекрасно!
Наистина възнамерявах да прекарам остатъка от живота си с Кити. Нямах съмнения или притеснения. Не ме обливаше студена пот от подобно решение. Може би защото моите събратя се задомяваха млади, обикновено веднага след училище, и нашите виждания за брака не бяха различни от тези на хората.
Ала бяхме млади, неопитни, или поне така казваше Матю.
Защо, по дяволите, се замислях за това сега, когато животът ни бе толкова объркан? Вероятно защото можеше да не дочакаме утрешния ден. Може би исках да действам, докато все още можех. Ненавиждах тази мисъл, но не бях сигурен дали разполагаме с още няколко години.
Прогоних тези мисли, притиснах по-силно Кити и се съсредоточих върху пътя. Когато на хоризонта се появиха небостъргачи, леко я подбутнах.
— Ей, поспаланке, я погледни.
Тя вдигна глава от рамото ми и разтърка очи.
Примигна няколко пъти, наведе се леко и се загледа през прозореца.
— Еха… Никога не съм била във Вегас! — ококори се тя.
Люк се извърна ухилен.
— По-красиво е през нощта, когато всички сгради светят.
Нетърпение изпълни погледа й, но тя се облегна и сви рамене. Колкото и да исках да се разходим и да разгледаме града, би било твърде опасно.
Наведох се, притиснах устни до ухото й и прошепнах:
— Следващия път. Обещавам.
Тя се измести леко и затвори очи.