— Няма да го забравя, да знаеш.
Целунах я по челото и не обърнах внимание на подозрителния поглед, който ми хвърли Арчър.
Когато влязохме във Вегас, Кити застана плътно до мен, за да може да гледа. Палмовите дървета най-вероятно й бяха познати, но пиратският кораб пред Трежър Айлънд не беше нещо, което се вижда всеки ден.
Сякаш цяла вечност се придвижвахме през задръстените улици. Обикновено трафикът ме изважда от равновесие, но сега не ми беше неприятно. Пък и Кити почти се бе настанила в скута ми и показваше на Парис някои от най-известните забележителности.
Донякъде бях в рая.
За жалост, в този рай имаше и публика. По дяволите.
Когато достигнахме до предградията на Вегас, взех да се изнервям от възторжените излияния на спътниците ми, особено когато Парис отби от главния път и мина по друга улица край кънтри клуб и голямо игрище за голф. Продължихме по пътя, отдалечавайки се все повече от многолюдния град. Нямаше нищо особено, освен няколко огромни имения. Изведнъж от нищото изникна шестметрова охранителна стена от блестящ пясъчник.
Наведох се напред и се облегнах на седалката на Парис.
— Това в камъка кварцит ли е?
— Не се съмнявай.
Кити ме погледна с изненада. Парис намали пред портата от ковано желязо, обсипана с точици кварц. Никога не бях виждал такова нещо.
Изпука звук от микрофон и Парис каза:
— Чук, чук.
Последва тихо бръмчене и женски глас:
— Кой е?
— Една голяма крава — отвърна Парис и погледна Люк, който кимна.
От микрофона се чу:
— Крава…
— Мууу! — каза Парис и се изхили.
Кити се засмя.
Арчър присви очи и поклати глава.
Долових раздразнение в гласа от другата страна на микрофона.
— Това беше глупаво. Портата се отваря. Изчакайте за момент.
— Беше доста тъпо — казах аз.
Парис се засмя.
— Видях го в интернет. Разсмя ме. Знам и други. Искаш ли да ги чуеш?
— Не.
Отказът ми бе подкрепен от Арчър. Най-после бяхме на едно мнение. Ха. Иди го разбери.
— Жалко — въздъхна Парис и подкара напред през разтварящите се порти. — Това дори не беше най-доброто.
— Беше доста яко — каза Кити. Стрелнах я с поглед и тя засия. — Разсмя ме.
— Лесно се впечатляваш — казах й аз.
Тя понечи да ме удари, но аз улових ръката й. Преплетох пръсти в нейните и намигнах. Тя поклати глава.
— Не ме впечатляваш.
Бих й повярвал, ако не я познавах.
След секунди осъзнах, че по настилката също имаше голямо количество кварцит. Първата къща, до която достигнахме, беше скромна сграда и изглеждаше така, сякаш някой я бе залял с кварц. Минералът беше навсякъде — по покрива, по капаците на прозорците, по предната врата.
Майко мила.
Тъй като наблизо нямаше естествени залежи кварц, те го бяха донесли, за да предпазят луксианската общност.
— Не знаеше ли това? — в гласа на Люк се прокрадна изненада.
— Не. Според мен не е възможно да се запасиш така с кварц, пък и ми се струва доста скъпичко. Въобще не знаех, че тук има луксианска общност.
— Интересно — смотолеви Люк и стисна устни.
Парис се обърна към него. Размениха си погледи, но не успях да ги разгадая.
— И Дедал не знаят — каза Арчър. — Точно под носа им е. Съвършеното скривалище.
— Това е лудост. — Минахме край още къщи, покрити с кварц, и всяка следваща бе все по-голяма. — Как така не съм знаел за това място? Познаваш ли някого тук, Люк?
Той поклати глава.
— Не точно. Имам… приятели в Аризона, но се налага първо да поспрем тук. Няколко дни, колкото напрежението да отмине и да можем спокойно да караме по магистралите.
— А после в Аризона ли отиваме? — попита Кити, гледайки ту мен, ту Люк.
Люк сви рамене.
— Просто предлагам. Арчър ще се скрие там за известно време, но какво ще правите вие, вие си решавате. Ако искате, приемете щедрото ми предложение, ако ли не — ми кажете да си го завра отзад.
Кити се намръщи.
— Все ми е едно — добави той.
Тя поклати леко глава.
— Не разбирам защо всички вие рискувате толкова много само за да ни помогнете.
Добър въпрос.
Люк погледна през рамо.
— Воюваме с един и същи враг, но ние сме много повече.