Точно като във филм на ужасите.
Започнах да оглеждам луксианците, които надничаха от къщите или зад високите стени, обграждащи повечето дворове. Не можех да повярвам на очите си — цяла общност, за която Дедал не подозираха, защитена от арумианците чрез саморъчно докаран кварц.
Боже! Нямах думи.
Най-после достигнахме друга стена и портата се отвори пред нас. Къщата, ако това чудовищно нещо можеше да се нарече къща, засия пред очите ни като мираж.
— Там ли отиваме? — попита Кити. На лицето й бе изписано възхищение. — Та това е дворец!
Това ме накара да се усмихна.
Мястото наистина беше нереално. Беше поне седемстотин квадратни метра, може би повече, издигаше се на три етажа, със стъклен купол над средната част и крила от двете страни. Както и другите къщи, бе направена от бял пясъчник, смесен с големи количества кварц. Обграждаше я висока стена, която напълно я скриваше.
Парис продължи по алеята и спря край един кръг точно пред бялото стълбище. В средата на кръга се издигаше статуя. На делфин. Странно.
— Добре, деца, пристигнахме! — Люк отвори вратата и скочи към стълбите. Когато стигна до верандата, се обърна към нас. — Хайде! Не ставам по-млад!
Поех си дълбоко въздух и докоснах ръката на Кити.
— Готова ли си?
— Да. — Тя се усмихна. — Искам да видя как изглежда отвътре.
Засмях се.
— Залагам на невиждан разкош.
— Съгласен съм — промърмори Арчър, докато слизаше от колата.
Последвахме го. Този път Кити взе торбата и набута вътре плюшената играчка, така че само главата й да се подава. Стиснах ръката й и тръгнах към стълбите, докато се приготвях за… Бог знае какво. Усмивката на Люк ме притесняваше. Изглеждаше така, сякаш…
Чувството, което ме обзе, бе познато и топло, но абсурдно. Такъв беше и изненадващият приток на енергия, който ме накара да пусна ръката на Кити. Нямаше начин.
Отстъпих крачка назад.
Кити се обърна, лицето й помръкна от притеснение.
— Какво има? Какво става?
Думите не ми достигаха. Погледнах към вратата. Всичко, което можех да направя, бе да тръсна глава. Една част от мен ликуваше, а другата бе ужасена от това, което усещах. Надявах се да се дължи на въображението ми.
Кити застана до мен и ме хвана за лакътя.
— Какво…
Боядисаната в червено врата се отвори, един силует се появи от мрачния коридор и подозренията ми се потвърдиха.
— Дойдохме чак дотук, за да ти спасим кожата, а ти взе, че сам си я спаси, преди да направим нещо. — Ди опря ръце на кръста си. Вирна брадичка инатливо. — Открадна ни момента, Деймън.
Люк плесна с ръце.
— Изненада!
Двайсет и втора глава
Кейти
Деймън бе абсолютно втрещен. Както и аз. Единствените двама човека, които не зяпаха опулени Ди, бяха Люк и Парис. Дори Арчър бе отворил уста, но според мен това нямаше нищо общо с изненадата на Деймън, а с красотата на Ди.
А Ди наистина бе неземно красива. С блестящите черни къдрици, падащи край екзотичното й лице, със смарагдовите очи, тя беше просто поразителна. По-нежна, женствена версия на Деймън и Доусън. Тя спираше дъха на хора, извънземни, хибриди, а явно и на основи.
Арчър изглеждаше така, сякаш пред него стоеше младенеца Исус в яслата.
Ди се спуска към брат си, сълзи се стичаха по розовите й страни. Отдръпнах се в последния момент. Той разпери ръце и тя се хвърли на врата му.
— Боже — промълви той. Косите й заглушаваха думите му. — Какво правиш тук?
— Ти как мислиш? — отговори тя с плътен глас. — Трябваше да направим нещо. Ти просто ни изпревари както обикновено, безделник такъв.
Допрях ръка до сърцето си, почти разплакана, когато друг силует се появи на прага и тръгна към нас. Преглътнах, смаяна от това колко… колко различно изглеждаше Доусън. Позаякнал, с подстригана коса, обръснат, без тъмни кръгове под очите, той беше точно копие на брат си.
Деймън вдигна глава. Опита се да каже нещо, но не можа. Никой от нас не бе очаквал да ги завари тук. Подобно на мен. Деймън сигурно мислеше, че никога повече няма да види семейството си.
Доусън пресече верандата и прегърна брат си и сестра си. Тримата опряха глави. С едната си ръка Деймън бе обгърнал раменете на Доусън, а с другата държеше през кръста Ди.